— Грей…
Чу в гласа й копнеж, досущ като неговия.
Пресегна се назад и улови едната й ръка. Задържа я, колебаейки се дали да я придърпа, или да я отблъсне, уловен между рая и ада. Меките й копринени пръсти трепереха в ръката му като птичка, мъчеща се да избяга.
Не и този път.
Пръстите му се стегнаха около нейните. Най-сетне бе взел решение.
Избра „рай“.
Докато я прегръщаше и се обръщаше към нея, устните им се докоснаха — и изведнъж прозря истината. Замръзна от шок.
— Грей? Какво има?
Той се дръпна назад и очите му се разшириха. Сигурен беше.
— Знам къде е Аманда.
— Продължавайте да вървите — каза доктор Блейк, като я придържаше за лакътя. — Това ще помогне на бебето да заеме по-добре позиция.
Аманда се тътреше по безличен бял коридор. Нямаше представа къде се намира, нито кое време от денонощието е. Беше се събудила преди четири часа в болнична стая без прозорци. Направиха й нов ултразвук и преглед на таза, като махнаха някакъв подобен на гъба предмет от нея.
„Вкарахме синтетичен осмотичен разширител, докато бяхте под упойка, за да разширим шийката — беше й обяснил д–р Блейк. — Стара техника, но доста ефективна при подготовката за раждане“.
Едва тогава беше научила, че предизвикват преждевременно раждане. Запротестира, но никой не я чу. Единственото, което получи, бе снизходителното уверение, че е добре и че няма никакъв риск за бебето или за самата нея.
Това не я успокои. Спомни си какво беше чула по време на полета — плановете детето й да бъде подложено на дисекция като лабораторно животно. Трябваше да намери начин да ги спре.
Вървеше, като поддържаше корема си с една ръка, сякаш се опитваше да задържи бебето си на сигурно място, заповядваше на тялото си да не се предава. Но преди десетина минути й бяха приложили вагинално гел простагландин — първата стъпка към предизвикване на преждевременно раждане.
„Няма да им дам бебето си“.
Отпред видя широк прозорец от едната страна на коридора, от който струеше ярка светлина. Забърза натам, като се освободи от ръката на Блейк.
„Може би там има някакъв изход. Или ще успея да разбера къде съм“.
А дълбоко в нея се надигна мрачната мисъл да се хвърли някъде от високо, да предпочете смъртта, вместо да им позволи да измъчват бебето й.
Стигна до прозореца и замръзна, след което отстъпи назад, обзета от ужас. Светлината не идваше от слънцето, а от ярките халогенни лампи на стерилна лаборатория. За миг през съзнанието й мина картина на подобна лаборатория в Чарлстън, където бяха извършили оплождането ин витро. Тази лаборатория също имаше множество работни станции и микроскопи. Всичко беше сияеща неръждаема стомана и гладки повърхности.
Но онова, което накара краката й да омекнат, беше изследователският проект, който я гледаше — в буквалния смисъл на думата. Пред нея стърчеше човешка глава, закрепена на подпора върху стойка, висока колкото човек. На една стъпка под този ужас имаше плетеница от пластмасови тръби и човешко сърце. Подобно на пейс-мейкър устройство беше включено към тъмния мускул и бе кацнало върху тъканта като някакъв сребрист паяк. Сърцето се свиваше на всеки две секунди, като леко подскачаше в мрежата си. А под него в стъклен резервоар имаше розови бели дробове, които се разширяваха и свиваха, свързани към вентилатор. В по-тъмни съдове отдолу се виждаха други човешки части, но тя се извърна уплашено от страх какво може да види.
Погледът й се насочи към лицето на жертвата. Устата беше залепена, клепачите бяха отпуснати. Краят на отрязания врат беше здраво бинтован и от него стърчаха тръби, пренасящи кръв, както и плетеница от жици, спускащи се към машина с размерите на бюро зад стойката.
Сякаш някой беше разглобил човек на съставните му части и ги бе отделил за някакво страховито изследване.
— Какво е това? — изплака Аманда.
— Спасяваме живот — спокойно отвърна Блейк. — Продължаваме една руска изследователска програма, започнала през четирийсетте години на миналия век. По онова време са използвали кучета, за да открият колко дълго могат да запазят частите на тялото живи по изкуствен начин. Дори преди седем десетилетия и с грубите инструменти, с които са разполагали тогава, учените са успели да запазят отделените глави на опитните образци живи дни наред и в достатъчно добро състояние, за да реагират на звук, да се опитват да лаят и да мърдат уши.