„Какво се е случило с онова момиче с бикините и бронзовия загар?“
Обзе я внезапна меланхолия.
Пейнтър я върна в настоящето и отново раздуха тревогите, които бяха позатихнали благодарение на разговора.
— Кат още ли не се е върнала?
— Не.
Лиза погледна часовника си. Наближаваше пет следобед. Тя се беше прибрала в хотела преди повече от два часа и очакваше Кат да се появи малко след нея. Дотогава трябваше да се държат на разстояние една от друга и да не се срещат или разговарят.
— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита тя.
— Абсолютно никаква, но когато ти се обадих преди час, проверих записващите й устройства. Камерата на рецепцията още работи, но не дава никаква информация за местоположението й. Другите устройства така и не са били активирани. Рутерът продължава да действа. Засега не са го открили и получаваме купища данни.
— Нещо за Аманда?
— Получих профилите, които ми прати, но ударихме на стена, когато потърсихме медицинското й досие — сериозна стена. Един от най-добрите ни инженери се опитва да си пробие път през нея, но е много сложно да се направи, без да се задействат алармите. Ако са заловили Кат обаче, не ми се вярва устройствата да продължават да работят. Щяха да претърсят навсякъде.
— Тогава къде е тя според теб?
— Не зная. Може би докторите й правят изследвания или охраната я е хванала не където трябва и сега Кат дава обяснения.
Лиза потърси успокоение в думите му. Поради ремонтни работи й се беше наложило да заобикаля из целия град и пътят й обратно до хотела бе отнел близо час. А Кат трябваше да смени два автобуса, за да стигне дотук.
„Може пък да е прав…“
Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред.
— Първоначалният план не беше ли да се срещнете в хотела в шест часа? — попита Пейнтър.
— Да. Но защо поне не ти е докладвала, ако е напуснала клиниката?
Пейнтър дълго мълча, преди да отговори.
— Не зная — призна най-сетне той. — Ще продължа да следя положението. Ще дадем на Кат време до шест часа, след което ще действаме.
Лиза знаеше, че този час ще й се стори цяла мъчителна вечност.
Пейнтър отново заговори — но този път не на нея, а на някого, който явно бе влязъл в кабинета му. Макар да бе дръпнал слушалката. Лиза чу как гласът му става по-рязък.
— Изпратете ми всичко — нареди той и отново насочи вниманието си към нея. — Кат е активирала втора камера. Техниците в момента свалят записа и го прехвърлят на компютъра ми.
На вратата се почука.
— Някой идва — каза тя.
Чу суматоха по телефона, след което Пейнтър изруга цветисто.
— Лиза, не отваряй! Махай се оттам!
Дървото се пръсна, когато някой изрита вратата.
Обхваната от паника, Лиза рязко се извърна.
Зад нея последва втори ритник.
Вратата се отвори с трясък.
Лявата ръка на Кат се отпусна и събори чантата от металната маса до носилката на колела. Съдържанието й се пръсна по пода, но тя бе твърде слаба, за да успее да го спре. Беше напрегнала всичките си сили, за да вдигне ръка и да бръкне в чантата, да напипа една химикалка и да натисне маскираното копче, активиращо камерата.
Нямаше да има картина, но устройството щеше да долавя звука. Същото можеше да се каже и за Кат в сегашното й състояние. Зрението й продължаваше да е замъглено и стеснено, стомахът й бушуваше. Чуваше обаче достатъчно добре, за да разбере, че някой влиза тичешком в малката стая, привлечен от шума.
— Май се е опитвала да извади телефона си.
Някаква сянка приклекна до нея и започна да събира съдържанието на чантата й и да го прибира обратно вътре. Май беше същият онзи санитар.
Другият глас подкрепи предположението й. Съдейки по характерния за Нова Англия хладен акцент, това беше доктор Маршал, която я беше зашеметила с електрическата палка.