— Тамплиерски кръст — промърмори Пейнтър, представяйки си символа, който бе изучавал само преди няколко дни — емблемата на Гилдията.
Съмненията му се изпариха окончателно.
„Гант са Гилдията“.
И екипът на Грей пътуваше слепешком към най-новата им крепост.
21.
3 юли, 01,20 ч.
Дубай, ОАЕ
Грей водеше останалите по дългия кей, минаващ през центъра на огромния яхтклуб. Пълната луна и ярките светлини на Дубай превръщаха нощта в ден, от някакъв нощен клуб на открито долитаха звуците на джаз музика. Откъм морето подухваше лек бриз, който внасяше прохлада в топлата нощ и миришеше на морска сол и дизел.
Малкият залив се намираше на края на изкуствения остров Палм Джумейра. Трябваше да се срещнат с ескорта си в отдалечена част на яхтклуба, където вероятността от любопитни очи бе по-малка.
Отляво на Грей гигантският ствол на дървото — остров се простираше на два километра до брега. Блестяха хотели и жилищни сгради, разделени от магистрала с осем ленти. Грей не беше оценил размерите на архипелага, докато не се озова на него. Всяко палмово листо беше дълго километър и половина и бе заето от вили и имения. А от дясната му страна, срещу яхтклуба, се простираше дългият десет километра вълнолом във формата на лунен сърп, превърнат в място за забавление с хотели и водни паркове. В момента се изграждаха още две подобни палми, всяка по-голяма от следващата. Третата трябваше да бъде седем пъти по-голяма от Палм Джумейра.
Друг член от групата на Грей също беше поразен от мащабите на всичко в Дубай.
— Май размерът наистина има значение — каза Ковалски, зяпнал огромната яхта, акостирала пред тях. Имаше си даже хеликоптер на кърмата, а дори не беше най-големият съд в яхтклуба. — Някой явно компенсира нещо, ако разбирате какво искам да кажа.
Сейчан крачеше до него.
— Всички разбираме какво искаш да кажеш, Ковалски. Затова никой от нас не коментира онези пури, дето смучеш непрекъснато.
Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа намръщено.
— К’во искаш да кажеш?
Сейчан сви рамене.
Тъкър се наведе и откопча ремъка на Каин. Най-сетне на свобода, овчарката тръгна в тръс пред тях, с високо вдигнати муцуна и опашка. Държаха Каин на повод в Дубай, тъй като градът не обичаше особено кучета, но тук и в този късен час нямаше кой да се оплаква.
Водачът му вървеше зад него, потънал в мисли.
Грей следваше Каин по кея. Празните места за съдове зачестиха, когато наближиха края на листото и разкошът и великолепието на модерен Дубай останаха зад тях. Луната осветяваше тъмната вода, без да се съревновава с отраженията на небостъргачите и увеселителните паркове. Лекият бриз прогонваше жегата. Като гледаше към морето с блещукащите звезди и слушаше призива за молитва, долитащ отнякъде, човек лесно можеше да се върне в друго време, в средновековието на Али Баба и изгубените царства в пустинята. Въпреки мегаломанията и екстравагантността на Дубай древният свят продължаваше да наднича през цепнатините, трептящ мираж от славното минало.
— Най-сетне се появихте — обади се глас от сенките при следващото място за акостиране. Единствената следа, издаваща човека, беше огънчето на пурата му. Мъжът излезе на светлината на една улична лампа. Беше облечен в черни бермуди, джапанки и разкопчана бяла риза.
Напрегнат, Грей се огледа, за да се увери, че мъжът е сам. Каин като че ли нямаше подобни опасения. Кучето изтича напред и поздрави топло непознатия, като дори подскочи леко.
— Долу, Каин — предупреди го Тъкър.
— Нямам нищо против. — Мъжът се наведе и почеса енергично кучето по врата. — Напомня ми на моя стар Елвис. Също беше овчарка. Немска, по-точно. Това момче какво е?
— Каин е белгийска овчарка — каза Тъкър. — Малиноа.
— Хмм. Военно куче, предполагам.
— Точно така. Армейско. От запаса.
— Нещо против да попитам какъв е чинът му?
— Майор.
Ковал ски зяпна Тъкър.
— Какво? Майор Каин? Кучето е с по-висок чин от теб?
Грей знаеше, че това не е необичайно. Военното куче беше винаги един чин по-високо от водача си, така че всяка злоупотреба с животното беше грубо нарушение на правилника. Не че Тъкър би сторил нещо лошо на партньора си.
Мъжът се изправи и протегна ръка на Грей.