Край тях имаше полегати хълмчета, покрити с грижливо подстригана трева. Тук-там стърчаха групи палми. Отвъд парка се издигаха небостъргачи и кули, образуващи палисада от стъкло и стомана. Някои сгради бяха тъмни, наобиколени от кранове, в различни стадии на завършеност. Други се извисяваха в небето с блеснали прозорци и окъпани в светлина.
В самия парк около тях имаше участъци съвсем късо окосена трева с флагчета с номера. Сребристата лунна светлина осветяваше и пясъчни капани.
— Дебаркирали сме на проклето игрище за голф — поклати глава Ковалски.
„Така си е“.
Грей се върна при езерцето, което имаше много предназначения — елемент от ландшафта, водна преграда и съществена част от конструкцията на острова.
Джак остана на борда на „Дух“ и се беше подал наполовина от люка. Посочи с палец към средата на езерцето.
— Ще чакам точно под повърхността, но ще оставя перископа вдигнат. Ако не успеете да се върнете тук, използвайте сигналното устройство. Просто го включете и ще ви намеря.
— Благодаря — потупа джоба на ризата си Грей, за да покаже, че устройството е у него.
Джак се поколеба, преди да се скрие. Изглеждаше леко смутен, сякаш искаше да попита нещо, но не му стискаше.
— Какво има? — попита Грей.
Джак въздъхна.
— Може би не ми е работа, но… как я кара Лиза?
Грей вече бе разговарял с Пейнтър в Дубай, така че знаеше ужасното положение на Лиза и Кат. Тревогата за приятелите си оставаше като тежест в стомаха му. Джак обаче не питаше за това. Грей прочете истинския въпрос в очите му.
„Щастлива ли е от живота си?“
Грей отвърна толкова честно, колкото можеше, но по отношение на директния въпрос на Джак предпочете да излъже.
— Справя се страхотно.
22.
2 юли, 17,46 ч.
Чарлстън, Южна Каролина
„Иди на безопасно място… не на улицата, но сред хора“.
Думите звъняха в главата на Лиза. Болката пронизваше крака й на всяка стъпка, докато бързаше по Ийст Бей Стрийт. Правеше всичко по силите си да скрие куцането си. Следобедното слънце я печеше безмилостно.
Когато Пейнтър й изкрещя по телефона да се маха от стаята, не се бе поколебала нито за миг. Всяка сутрин тичаше по шест километра, повечето вечери се занимаваше с йога, а брат й, който беше професионален алпинист, я бе научил и на няколко щури трика.
В паниката си и в желанието да освободи ръцете си, тя пусна мобилния телефон, обърна се и се втурна към балкона. Чу как вратата се отваря с трясък зад нея, но вече бе излетяла през френската врата и се прехвърляше през перилата. Хвана се за парапета и се спусна на ръце надолу по железата, след което скочи на тротоара.
Макар да носеше удобни обувки, падна достатъчно тежко, за да изкълчи левия си глезен. Погледна нагоре и видя маскиран нападател, надвесен над парапета. Той вдигна пистолет, но Лиза се хвърли под балкона. Отгоре се разнесоха викове, последвани от изстрели.
Тя побягна.
Нямаше друг план, освен да се отдалечи колкото се може повече от хотела. Можеше да избира между съседния крайбрежен парк или тесния лабиринт стари къщи с причудливите им веранди, дърворезба и пъстроцветни градини. Избра тях, не се доверяваше на откритите пространства в парка. Освен това туристи и местни изпълваха уличките, магазините и кафенетата в квартала. Инстинктивно знаеше, че трябва да е сред хора.
Изминаха цели двайсет минути, преди сърцето й да забие нормално и притокът на адреналин да намалее достатъчно, за да може да мисли. Въпреки това продължаваше да се озърта през рамо, макар да не знаеше кои лица да търси и колко са преследвачите й. Всеки можеше да представлява заплаха за нея. Нямаше пари и телефон, не познаваше никого в този чужд град, на когото да се довери. Затова се обърна към единствения човек, който можеше да й помогне.
Зае телефон от един клиент в кафене на открито и се обади на Пейнтър. Не можеше да каже кой изпита по-голямо облекчение да чуе гласа на другия, но Пейнтър си остана строг и рязък. Нареди й да се махне от улицата, да не се набива на очи. Нападателите най-вероятно претърсваха района.
„Остани на обществено място…“
Това означаваше, че трябва да влезе вътре — в бар, ресторант, в лобито на някой хотел.
Някаква суматоха привлече вниманието й към калдъръмената пресечка на главната улица. Жени в красиви рокли и мъже в смокинги се бяха събрали недалеч, смееха се и се поздравяваха. Като че ли имаше сватбено празненство или годеж в близкия ресторант; съдейки по облеклото и леко надутия тон на южняшкия им акцент, компанията беше доста състоятелна.