„И определено ще мине по сметката на Сигма“.
Набра личния номер на Пейнтър — не само да го информира къде се е свряла, но и защото с нетърпение очакваше да научи новини за Кат.
Чу се изщракване.
— Къде си? — незабавно попита той.
Тя му каза и съобщи адреса.
Пейнтър въздъхна с облекчение.
— Екипът е на петнайсет минути от теб. Остани на място.
— Никъде не смятам да ходя.
Келнерът пристигна с питието й. Уискито трептеше в кристала, когато вдигна чашата. Отпи глътка, за да се успокои, и се наслади на начина, по който отлежалият алкохол се изпарява на езика й и загрява хранопровода.
— Тук съм в безопасност — каза тя, опитвайки се да увери колкото Пейнтър, толкова и себе си. — Поръчах си питие и съм заобиколена от хора. Събрал се е елитът на Чарлстън. — Чу музиката от партито горе. — Всъщност има цяло празненство. Някакви далечни роднини на президента Гант. Но пък в Чарлстън едва ли можеш да намериш някого, който да не е свързан по един или друг начин с тази фамилия.
Следващите думи на Пейнтър последваха твърде бързо и едва не я задавиха.
— Някой от тях разпозна ли те?
Лиза изсумтя развеселено.
— Разбира се, че не. Трябва ли някой от фамилията на президента…?
— Сигурна ли си?
Паниката в гласа му се предаде и на нея. Лиза впери поглед към дървените греди, вслуша се в музиката и смеха. Спомни си погледа на грандамата, шепненето.
— Пейнтър, за какво става дума?
— Искам да се махнеш оттам. Веднага.
Лиза погледна скъпото питие в ръката й.
— Нямам как да платя. Ако се втурна навън, ще предизвикам суматоха и само ще привлека още внимание към себе си.
Пък и не знаеше как точно ще се втурне с този неин глезен. Седеше от няколко минути и болката я пронизваше до бедрото дори при най-малкото движение.
— Какво не ми казваш? — тихо попита тя. — Едвам ходя… Трябва да знам срещу какво съм изправена.
Мълчанието се проточи. Лиза си представи как Пейнтър търка с пръст бръчката между веждите си, като се чудеше какво да каже или изчисляваше следващия си ход. През годините, прекарани в директорския кабинет, тази бръчка бе станала по-дълбока — и никакво търкане не можеше да я изглади.
— Кажи ми. — Беше й писнало от всички тези полуистини и тайни.
Накрая Пейнтър заговори. Бързо.
— Не съм ти казвал това. Нито на Кат, нито на Грей или на някой друг от Сигма. Дори на теб. Преди беше само опасно подозрение, но преди няколко минути май получих доказателство.
— За какво?
— За Гилдията.
Лиза изстина. Знаеше, Пейнтър бе разтревожен, че отвличането на Аманда може да е свързано със смъртоносния картел. Нима вече беше намерил доказателство?
Пейнтър изрече следващите думи внимателно, сякаш ги произнасяше за първи път на глас:
— Знам кой управлява Гилдията.
— Фамилията на президента.
Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае чутото. Пейнтър със сигурност се шегуваше. Умът й се опита да събере всички парчета в една картина, да проумее как е възможно подобно нещо да бъде истина. Заключението беше само едно.
— Невъзможно — с премалял глас промълви Лиза.
— Именно затова не казах на никого — докато не разбрах със сигурност. Ще обясня по-подробно, когато се върнеш във Вашингтон. — Гласът му отново стана твърд. — Лиза, вече разбираш. Искам да се махнеш оттам колкото може по-незабелязано.
Въпреки страха я жегна гняв, че е крил тайната от нея. И не само от нея.
— Какво става с Кат?
— Не се безпокой за нея… просто се махни от ресторанта.
Обеща да го направи и затвори телефона. Погледна към тавана. Още не можеше да повярва. Трябваше да се довери на Пейнтър, че е прав. Събра кураж и пресуши на един дъх остатъка от уискито — истинско прахосване на такова фино питие, но се нуждаеше от допълнителни сили.
Изправи се предпазливо на крака, като се вкопчи в облегалката на стола. Вече не можеше да скрие болката в крака си. Закуцука обратно към лобито.
— Госпожо, сигурна ли сте, че сте добре?
„Не. Изобщо не съм“.
— Нищо ми няма — излъга тя и вдигна телефона на заведението. — Обхватът тук е лош. Нещо против да изляза навън, за да довърша разговора?
— Разбира се. Позволете да ви помогна.
— Не е необходимо. — Тя забърза към изхода и излезе на улицата. Направи няколко крачки, но неравният калдъръм се оказа прекалено голямо предизвикателство. Залитна и за малко да падне.