Спира.
Козината му настръхва от възбуда. Вдига нос и подушва отново, поема миризмата дълбоко в себе си, опитва я, разпознава я. Тръгва напред, като проследява следата във въздуха.
Миризмата идва от един пикап — той познава пикапите, возил се е на тях и е подавал глава навън на силния вятър. Но сега е друго. Хвърля се през откритото пространство и отново се озовава в сенките под колата — миризма, воняща на петрол и грес.
Измъква се от другата страна и проточва врат. Завърта се и прави няколко крачки напред-назад, за да е сигурен.
След това изскимтява тържествуващо и посочва.
— Добро куче — казва му Тъкър.
Гордостта го изпълни — наред с обич, от която чак болеше.
Всички бяха наблюдавали лова на Каин, скупчени пред малкия екран на телефона. Овчарката беше забелязала четирима охранители в района, след което се бе пъхнала под един пикап, паркиран накриво на кръговата алея пред входа на Бурдж Абаади.
— Уловил е миризмата на Аманда — каза Тъкър. — Тя е на острова!
— Можеш ли да наредиш на Каин да се качи в каросерията на пикапа? — попита Грей.
— Няма проблем. — Никога не беше имал проблеми да накара Каин да се качи в кола. Изпрати командата. — Горе в колата!
Кучето незабавно отстъпи метър назад, рязко се засили и полетя във въздуха, като кацна в каросерията и леко се плъзна, за да не се блъсне в онова, което бе натоварено там.
Каин се озърна, душейки усилено.
Сейчан се наведе към екрана.
— Това ковчег ли е?
Грей посочи тиксото по краищата на сандъка.
— В него са преместили Аманда. Нищо чудно, че така и не е била забелязана на летището. Докарали са я тук най-вероятно като дипломатическа пратка.
Ковалски надникна над рамото му.
— Добре де, но къде е тя сега?
Всички се загледаха към петдесет и четири етажната сграда, която бавно се въртеше в нощта. И разбраха истината.
Ловът тепърва започваше.
Но дали вече не бяха закъснели?
2,32 ч.
Мъничкото момченце лежеше на голия корем на Аманда, която вече беше притихнала.
Пещта на тялото й, разпалена в огнена влага от раждането, го топлеше. Отгоре му бяха наметнали одеялце, под което се подаваше мъничко юмруче, не по-голямо от орех.
Аманда го гледаше, поглъщаше го с очи. Ръцете й бяха завързани и не можеше да го прегърне. Това беше най-голямата жестокост. Дори този момент, който й бяха дали с детето, беше необходимост, а не израз на съчувствие. Беше прочела всички книги за бебета. Новороденото се поставяше с лице надолу, за да се ускори изхвърлянето на течности; непосредственият контакт подбуждаше тялото й да отдели по естествен начин окситоцин, който да помогне на последните контракции да изхвърлят плацентата.
И тялото й беше изпълнило първобитната си работа.
Изтощена, останала без сили, Аманда се опита да превърне момента във вечност.
— Моето момченце — прошепна тя и сълзите й се смесиха с потта на разгорещеното й лице. Искаше синът й да чуе поне веднъж гласа на майка си. Отправи към него цялата си любов, кръсти го с името, което бе мълвила нощем с Мак, докато широката му длан почиваше върху издутия й корем.
— Моят малък Уилям.
Но за съжаление детето не бе от съпруга й, поне не генетично. Тя знаеше част от истината, бе виждала медицинските записи в ужасяващото съобщение, което я бе накарало да побегне на Сейшелите. Въпреки това Мак беше обичал бебето не по-малко от нея. Любовта сияеше на лицето му дори след като беше научил истината.
„Той толкова те обичаше, Уилям“.
Сълзите й потекоха — сълзи за семейството, което никога нямаше да бъде заедно.
Натрапиха се гласове, но тя така и не откъсна очи от детето си.
— Петра, погрижи се да вземеш най-малко пет милилитра кръв от пъпната връв. Ще ни трябва за серум и за стандартните изследвания. Искам също да вземеш стволови клетки.
Аманда слушаше, осъзнавайки истината. Вече разделяха детето й на части.
— Доктор Блейк, апаратът за нагревки е готов — обади се стоящата до нея Петра. — Приготвих витамин К и капките за очи. Искате ли да извършите огледа?