Горчилката се надигна към гърлото му.
„Горката Аманда“.
24.
2 юли, 18,39 ч.
Чарлстън, Южна Каролина
Кат прекрачи прага.
Ейми я следваше по петите. След първоначалния вик от шока и ужаса се беше смълчала. Големите стоманени врати се затвориха зад тях със съскане на въздух под налягане.
Кат знаеше, че не разполагат с много време. Скоро бягството им щеше да бъде открито.
След затварянето на вратите светлината стана приглушена, с лек червен нюанс, напомнящ на Кат командната зала на подводница от годините й във военноморското разузнаване. Уникалното осветление запазваше възможността да се вижда на тъмно. Или може би целта му бе да скрие отчасти ужасите, спотайващи се тук.
Пред тях имаше дълъг коридор, който отделяше две редици резервоари с гъста розова течност. Полупрозрачните завеси пред тях не скриваха онова, което се криеше вътре. Кат отиде до един от тях и разтвори завесите.
— Недей — изстена Ейми и стисна палката с две ръце, но въпреки това я последва. Явно изпитваше нужда да не се отделя от Кат — не толкова за защита, колкото заради човешката близост в това нечовешко място.
Кат забеляза табелата в коридора.
„ЛАБОРАТОРИЯ ЗА ОПЛОЖДАНЕ И ИНКУБАЦИЯ“
Пред себе си видя въплъщение на предназначението на това място.
Гола жена се носеше в гъстата течност — желатинова среда, която я предпазваше от образуване на рани от залежаване и държеше тялото й овлажнено. Коремът й беше подут, пъпът бе щръкнал, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Натежалите й гърди бяха провиснали, макар че никога нямаше да нахранят живота, растящ в нея. Главата на пациентката се подаваше над ръба на резервоара, очите бяха залепени, шията се извиваше назад, сякаш жената чакаше да сапунисат косата й. Коса обаче нямаше. Скалпът блестеше на слабата светлина, разкривайки шевове и електроди, потъващи в черепа. Други тръби влизаха в носа и устата и стигаха до уреди за следене, вентилиране и хранене.
— Какво са й направили? — ужасено прошепна Ейми.
Кат погледна по дългата редица, към другите жени, потопени в идентични резервоари, в същата замръзнала мъчителна поза, в различни етапи на бременност. Разбираше какво вижда. Жените тук бяха сведени до живи продълговати мозъци с една-единствена ясна функция.
— Превърнали са ги в безмозъчни човешки инкубатори — каза тя, треперейки от безсилна ярост и пронизваща костите й мъка.
Изпъшка и впери немигащ поглед в тях.
„И аз щях да свърша тук“.
По лицето на Ейми личеше, че тя е осъзнала същото.
Кат се сви при мисълта, че може да е на това място. Не можеше да съпостави този чудовищен акт с простите чудеса и мистерии на собствените си бременности, с отглеждането на мъничкия живот в себе си. Пропъди парализиращия ужас, като си спомни първия плач на бебетата си, мъничките уста, смучещи чувствителните зърна на гърдите й, докосването на пръстчетата, така настоятелни, така гладни.
Представи си другите четири сгради на комплекса, проучванията и разработките, извършвани тук — най-новите техники за вземане и запазване на яйцеклетки и сперма, развитието на процедурите за оплождане ин витро, последните иновации в отглеждането и трансфера на ембриони. Много от най-големите учени в тази област и генетици от целия свят работеха тук или бяха работили в миналото. Колко от тях са подозирали какво произтича от откритията им, какво се просмуква като токсичен отпадък, за да изпълни това място с отровата си?
Кат се извърна. Знаеше, че разполага само с половината отговори за загадъчната лаборатория. И знаеше къде да намери останалите.
— Хайде — каза тя. Усещаше, че времето им е на свършване.
Върна се в коридора между редиците. Беше забелязала остъклените кабинети в дъното и се насочи натам, като крачеше бързо, следвана от Ейми. Мислите й препускаха, прехвърляше различните стратегии за измъкване. Малко вероятно беше да има заден изход от тази лаборатория — не и при това, което се криеше тук. Единственият път към спасението бе оттам, откъдето бяха дошли, през червените врати и въоръжената охрана.
Оглеждаше се, докато вървеше към дъното — с надеждата да открие някакво оръжие или друг начин за измъкване.