— Красив си — прошепна той.
Животното се обърна и изчезна в храсталака по-бързо, отколкото Вейлин можеше да осъзнае. Дори не издаде звук.
Вейлин усети една от редките усмивки на лицето си и запази спомена за вълка; знаеше, че никога няма да го забрави.
Гората се казваше Урлиш, беше дълга седемдесет мили и широка двайсет и се простираше от северните стени на Варинсхолд до подножията на хълмовете, бележещи границата с Ренфаел. Разправяха, че кралят обича тази гора, че е запленила сърцето му с нещо. Беше забранено да се секат дървета от нея, освен с изрично кралско разрешение, и само семействата, които живееха тук от поне три поколения, можеха да останат в нея. От скромните си познания по история Вейлин знаеше, че тук се е разразила сурова битка между ренфаелците и азраелците, продължила цял ден и цяла нощ. Азраелците бяха спечелили и владетелят на Ренфаел бе преклонил глава пред крал Янус. Затова наследниците му се наричаха васални лордове и трябваше да дават пари и войници на краля. Такава бе историята, която му разказа майка му, след като не издържа на постоянните въпроси за успехите на баща му. Точно на това място той бе заслужил благоволението на краля и бе провъзгласен за Меч на кралството. Майка му бе спестила доста детайли, ограничавайки се до това, че баща му е велик воин и е проявил голяма храброст.
Усети, че очите му обхождат земята, докато тичаше, с надеждата да зърнат отблясък на метал, връх на стрела, някой кинжал, а защо не и меч. Зачуди се дали Солис би му позволил да запази подобен сувенир и реши, че е малко вероятно. Умът му се отплесна в обмисляне на най-доброто скривалище в цитаделата.
Ссссс!
Вейлин се наведе и се претърколи зад един дъб, после се надигна. Беше изсвистяване на стрела — това беше очевидно за момче с неговото обучение. Той успокои думтящото си сърце и се заслуша за други шумове.
Дали беше ловец? Може би го бяха объркали с елен. Мигновено заряза тази мисъл. Въобще не приличаше на елен и всеки ловец щеше да види разликата. Някой искаше да го убие. Разбра, че инстинктивно е свалил собствения си лък и е поставил стрела. Облегна гръб на дънера и остави гората да му разкаже кой го преследва. Хутрил казваше, че природата има глас. „Научете се да го чувате и никога няма да се изгубите, нито пък ще бъдете изненадани от враг.“
Отвори уши за гласа на природата, шепота на вятъра, шумоленето на листата и скърцането на клоните. Нямаше птичи песни. Значи наблизо имаше хищник. Можеше да е един човек, а можеше и да са повече. Изчакваше за издайническо изпращяване на клонка или изстъргването на кожена подметка по земята, но не чуваше нищо. Ако врагът му се движеше, явно знаеше как да прикрива шумовете. Но Вейлин разполагаше и с други сетива, а гората можеше да му каже много. Затвори очи и вдиша бавно през носа. „Не сумти като прасе пред копаня. Дай на носа си време да различи миризмите. Бъди търпелив.“
Усети смесеното ухание на цъфнал синчец, загниваща растителност, животински изпражнения… и пот. Човешка пот. Вятърът идваше отляво и носеше миризмата ѝ. Но нямаше как да разбере дали стрелецът изчаква, или се движи.
Чу се съвсем лек звук, минимално изшумоляване на плат, но за Вейлин си беше като крясък. Той се показа иззад дъба, опъна тетивата и стреля — с едно-единствено плавно движение, преди да се прикрие отново. Беше възнаграден с къс стон на болезнена изненада.
Поколеба се за миг. Да побегне или да остане? Подтикът да побегне беше силен. Тъмната прегръдка на гората вече му се струваше желано убежище. Но знаеше, че не бива. Солис им беше казал, че Орденът не бяга.
Надникна иззад дървото и веднага видя стърчащите нагоре пера на стрелата си — подаваха се от папратите на петнайсетина крачки. Сложи на тетивата нова стрела и се приближи с приклякане. Очите му се оглеждаха за други врагове, ушите му слухтяха за гласа на природата, а ноздрите му потрепваха.
Мъжът беше с мръсни зелени бричове и туника. Стискаше лък от ясен, а стрелите му бяха с гарваново оперение. Имаше меч на гърба, кама в ботуша, а от гърлото му стърчеше стрелата на Вейлин. Беше съвсем мъртъв. Момчето се приближи и видя нарастващата локва кръв, която изтичаше от раната на врага. „Уцелил съм голямата вена. А мислех, че съм лош стрелец.“
Засмя се високо и пискливо, след което се преви на четири крака и заповръща.
Минаха няколко мига преди шокът и прилошаването да преминат и да започне да мисли трезво. Този мъртвец се бе опитал да го убие. Защо? Никога досега не го беше виждал. Дали беше разбойник? Някоя бездомна отрепка, решила, че едно самотно момче е лесна плячка?