Насили се да погледне отново трупа и забеляза качеството на ботушите и на дрехите. Поколеба се преди да вдигне дясната ръка, която беше отпусната на тетивата. Длан на стрелец, с мазоли на върховете на двата пръста. Човекът явно си изкарваше прехраната с лък. Вейлин се съмняваше, че разбойниците са толкова добре облечени.
Внезапно в главата му се прокрадна паническа мисъл. „Дали това не е част от изпитанието?“
За момент беше почти убеден в това. Нима не беше чудесен начин да се отсее плявата? Наблъскай гората с убийци и виж кой ще оцелее. „Колко златни монети биха спестили.“ Но в крайна сметка не можеше да го повярва. Орденът беше брутален, но не чак до такава степен.
Тогава защо?
Поклати глава. Нямаше да разгадае мистерията, ако стоеше тук. Щом имаше един, можеше да има и други. Трябваше да се върне до цитаделата на Ордена и да потърси съвет от инструктор Солис… Ако успееше да оцелее. Надигна се нестабилно и изплю последните остатъци жлъчка. Хвърли последен поглед към мъртвеца и се замисли дали да вземе меча или ножа му, но реши, че ще е грешка. Имаше усещането, че може да му се наложи да отрича за убийството, а това означаваше, че трябва да прибере стрелата си. Но не можеше да се насили да я изтегли от мъртвата плът. Вместо това реши да отреже оперението с ловджийския нож. Перата от чайка щяха да са очевидно доказателство, че човекът е убит от член на Ордена. Потисна нов пристъп на гадене, предизвикан от лепкавите звуци, които издаваше стрелата, докато отрязваше перата. Имаше чувството, че това му отне цяла вечност.
Прибра перата и отстъпи от трупа, като търкаше ботуши в земята, за да заличи следите. След това побягна отново. Краката му се бяха налели с олово и се препъна на няколко пъти, преди тялото му да си спомни заучения в продължения на месеци ритъм. Отпуснатите безжизнени черти на мъртвеца продължаваха да изскачат пред очите му, но Вейлин успя да ги потисне. „Той се опита да ме убие. Няма да тъжа за човек, който иска да убие дете.“ Въпреки това не можеше да заглуши вика на майка си към баща му: „От вонята на кръв по тебе ми се гади.“
Нощта се спусна изневиделица, може би защото се притесняваше от нея. Вейлин виждаше дебнещи стрелци във всяка сянка и на няколко пъти се хвърляше към укритие, но при по-внимателен поглед се оказваше, че предполагаемите нападатели са храсталаци или стърчащи дънери. След сблъсъка бе спрял да почине само веднъж. Бърза глътка вода зад едно дебело дърво, без да спира да оглежда за врагове. Тичането му се струваше по-безопасно — движеща се мишена се поразяваше по-трудно. С падането на мрака обаче и това минимално чувство за сигурност се изпари. Все едно тичаше към бездна и всяка стъпка можеше да доведе до болезнено падане. На два пъти се спъваше и падаше и накрая се наложи да приеме, че ще трябва да се движи ходом.
Намираше посоката според северната звезда, когато излезеше на поляна или изкатереше удобно дърво. Движеше се стабилно на юг, но нямаше как да определи изминатото разстояние. Взираше се напред с нарастващо отчаяние, с надеждата да види сребристата повърхност на реката. При следващото спиране за коригиране на посоката зърна огън. Трепкаща оранжева светлинка сред черно-синия мрак.
„Продължавай да тичаш.“ Завъртя се, следвайки инстинктивната команда, и направи нова крачка на юг, но спря. Никое от момчетата от Ордена нямаше да запали огън по време на изпитанието. Просто не можеха да се разтакават. Огънят можеше да е случаен, просто кралски лесничеи, излезли на обход. Но нещо го караше да се съмнява, нашепващ за нередности глас в главата му. Усещането бе странно, почти музикално.
Вейлин се обърна, сложи стрела на тетивата и тръгна предпазливо към светлинката. Знаеше, че поема двоен риск, като едновременно проверява и губи време, защото до крайния срок на изпитанието не оставаше много. Но просто трябваше да разбере.
Светлинката бавно се превърна в огън, трепкащи червени и златисти пламъци сред безкрайния мрак. Вейлин спря и се разтвори за песента на гората, заслушан в нощното ехо, докато не различи гласовете. Мъжки. Два. Спорещи.
Приближи се с ловната походка, на която ги бе научил инструктор Хутрил. Вдигаше ходилото си съвсем малко и го плъзгаше напред и настрани, опипвайки почвата за издайнически клончета и съчки, преди да пристъпи. Гласовете станаха по-ясни и потвърдиха подозренията му. Двамата мъже се препираха разгорещено.
— Не спира да кърви! — изхленчи жално единият глас, чийто собственик още не се виждаше. — Направо съм като заклано прасе.