— Ами спри да го чоплиш, глупако! — отвърна му раздразнено просъскване. Този вече се виждаше. Набит мъж, отдясно на огъня, а мечът на гърба и лъкът до него накараха Вейлин да потръпне. „Не е съвпадение.“ Мъжът гледаше чувала между краката си и не спираше да обижда другаря си.
— Малкото копеленце! — продължи да хленчи първият, без да обръща внимание на гълчането. — Как се престори на умряло подлото малко копеленце!
— Предупредиха те, че са корави — отвърна набитият. — Трябваше да му шибнеш още една стрела за всеки случай, преди да се приближиш.
— Ама нали го уцелих във врата? Трябваше да е достатъчно. Виждал съм големи мъже, които рухват като чувал с картофи от такава рана. А не като това малко лайно. Да го бяхме оставили жив още малко…
— Ти си гнусно животно. — Думите на набития бяха язвителни. Той продължаваше да се взира намръщено в съдържанието на чувала. После каза: — Нещо не съм сигурен, че е той.
Вейлин с мъка удържа туптенето на сърцето си и погледна чувала; забеляза издутата му форма и тъмното петно в долния край. Осъзнаването се стовари отгоре му и гората сякаш се разлюля. Едва успя да спре ужасеното си възклицание, което щеше да доведе до сигурна смърт.
— Дай да погледна — каза хленчещият и се появи пред очите на Вейлин. Беше нисък, хилав, с остри черти, рехава брада и кокалесто лице. Стискаше лявата си ръка от която, макар да бе превързана, продължаваше да капе кръв. — Той трябва да е. — Гласът му бе някак отчаян. — Нали чу какво каза другият?
„Другият?“ Вейлин се напъна да чуе повече; още му се гадеше, но туптенето на сърцето му преминаваше в нарастващ гняв.
— От тоя ме побиват тръпки — отвърна набитият. — Няма да му повярвам дори да каже, че небето е синьо. — Намръщи се, бръкна в чувала, извади главата за косата и се взря в разкривените черти. Вейлин щеше да повърне отново, ако в стомаха му бе останало нещо. „Микел! Убили са Микел!“
— Може да е той — изсумтя набитият. — Смъртта може да промени лицето. Ама нещо не виждам семейна прилика.
— Брак щеше да знае. Каза, че е виждал момчето и преди. — Хленчещият отново се дръпна встрани от огъня. — Той къде се дяна? Трябваше да се е върнал досега.
— Аха. — Другият мъж върна трофея в чувала. — Ама явно го няма.
Хленчещият замълча за миг, после промърмори:
— Малки орденски лайненца.
„Брак… Значи това е името му.“ Вейлин се зачуди дали някой ще носи жалейка за Брак. Дали вдовица, майка или брат ще благодарят за живота му и за добротата и мъдростта, които е оставил след себе си. Но Брак беше разбойник, причакващ момчета в гората, така че се съмняваше. Никой нямаше да плаче за него… нито пък за тези двамата. Юмрукът му се сви около лъка и той насочи стрелата към гърлото на набития. Щеше да убие този и да рани другия. Стрела в крака или в корема щеше да свърши работа. След това щеше да го накара да признае всичко, а после да го убие. „За Микел.“
Нещо изръмжа откъм гората, нещо скрито и смъртоносно.
Вейлин се завъртя твърде късно и бе повален от мускулестото тяло, лъкът изхвърча от ръцете му. Посегна за ножа и ритна инстинктивно, но не уцели нищо. Изправи се и чу писъци на ужас и болка. Нещо мокро го плисна в лицето и опари очите му. Залитна, усетил вкуса на кръв, и трескаво посегна да се обърше. Успя да види притихналия лагер и двете жълти очи — блестяха на светлината на огъня над окървавената муцуна. Очите срещнаха неговите, примигнаха и вълкът изчезна.
В главата му заподскачаха трескави мисли. „Проследил ме е… Красив си… Проследи ме дотук и уби тези мъже… Красив вълк… Те са убили Микел… Няма семейна прилика…“
„СТИГА!“
Успя да обуздае вихъра от мисли и пое дълбоко дъх, за да се успокои, после се приближи до лагера. Набитият лежеше по гръб и стискаше разкъсаното си гърло, а лицето му бе замръзнало от страх. Хленчещият бе успял да направи няколко крачки, преди да бъде застигнат. Главата му бе извъртяна под неестествен ъгъл. От миризмата, която се носеше наоколо, бе очевидно, че се е изпуснал. Вълкът бе изчезнал безследно и се чуваше само шумоленето на раздвижваните от вятъра листа.
Вейлин погледна колебливо чувала. „Какво да правя с Микел?“
— Микел е мъртъв — каза Вейлин на инструктор Солис. Водата се стичаше от лицето му. Преди няколко мили бе започнало да вали и докато изкатери хълма до портата бе подгизнал. Бе изтръпнал от изтощение и шок от събитията в гората и едва успяваше да говори. — Убийци в гората.
Краката му омекнаха внезапно и той залитна, но Солис успя да го подхване навреме.