— Какво?
— Черна или кафява? Кафявите са по-едри и зли. Черните обикновено избягват хората.
— Не беше мечка — озадачи се Норта. — Видях вълк.
— Не знам — отвърна Вейлин. — Не я видях.
— Откъде знаеш, че е било мечка?
— Микел е бил убит от мечка — обясни Баркус на Норта.
— Имаше следи от нокти. — Вейлин откри, че заблудата е по-трудна, отколкото си беше мислил. — Беше… на парчета.
— На парчета! — възкликна Норта с отвращение. — Микел е бил на парчета?
— Щото чичо казва, че в Урлиш няма кафяви — продължи Дентос. — Имало ги само на север.
— Обзалагам се, че е бил вълкът — прошепна Норта. — Вълкът, който видях, е изял Микел. Щеше да изяде и мен, ако не се беше наял.
— Вълците не ядат хора — каза Дентос.
— Може да е бил бесен. — Момчето седна на леглото си. — Леле, почти да ме изяде побеснял вълк!
Вечерта продължи по този начин. Другите момчета идваха едно по едно, уморени, мокри и облекчени, че са издържали изпитанието, но усмивките им се стопяваха, щом чуеха вестта. Дентос и Норта спореха за вълци и мечки, а Баркус сподели скромната си плячка, която бе изядена в притеснена тишина. Вейлин се уви в одеялото и опита да забрави безжизнените черти на Микел и усещането за мъртва плът през чувала, докато копаеше плиткия гроб…
Събуди се разтреперан от студ. Другите спяха и даже Баркус похъркваше нетипично тихо. Цепениците в огнището бяха почернели и едва димяха. Вейлин стана, за да сложи още. Полутъмната стая внезапно му се стори по-плашеща от сумрака в гората.
— Няма повече дърва, братко.
Обърна се и видя Кейнис, седеше на леглото си. Още беше облечен и влажните му дрехи проблясваха на оскъдната светлина на луната, която влизаше през прозорците. Лицето му бе скрито в сенки.
— Кога се прибра? — попита Вейлин и разтърка ръце, за да си върне чувствителността. Не знаеше, че може да му е толкова студено.
— Преди доста време. — Гласът на Кейнис звучеше кухо, лишен от всякаква емоция.
— Чу ли за Микел? — Вейлин започна да се разхожда, за да се сгрее.
— Да — отвърна Кейнис. — Норта каза, че било вълк. Дентос твърди, че било мечка.
Вейлин се намръщи: долавяше насмешка в гласа на Кейнис. После сви рамене. Всеки реагираше различно. Дженис, най-добрият приятел на Микел, започна да се смее, като му казаха, и не можеше да спре, та се наложи Баркус да му зашие една плесница.
— Мечка — каза Вейлин.
— Щом казваш. — Кейнис не помръдна, но сякаш наклони въпросително глава. — Дентос твърди, че ти си го намерил. Сигурно е било гадно.
Кръвта на Микел беше гъста и се процеждаше през чувала, и цапаше ръцете му…
— Мислех, че вече ще си тук, когато се върнах. — Вейлин се уви по-плътно с одеялото. — Обзаложих се с Баркус на един следобед в градината, че ще изпревариш всички.
— О, щях да успея. Но бях възпрепятстван. В гората се натъкнах на загадка. Може би ще ми помогнеш да я разреша. Какво ще кажеш за мъртъв човек, прострелян в гърлото? Със стрела без оперение.
Треперенето на Вейлин стана почти неконтролируемо. Тресеше се така, че одеялото се свлече на пода.
— Ами… горите са пълни с разбойници — заекна той.
— Вярно. Толкова пълни, че открих още двама. Но не бяха убити със стрели. Може да ги е изяла мечка, като Микел. Може би дори същата мечка.
— М-може. — „Какво става?“ Вейлин протегна ръка и се вгледа в треперещите си пръсти. „Това не е студ. Нещо друго е…“ Внезапно изпита почти неустоим импулс да разкаже всичко на Кейнис. Да свали товара от плещите си и да потърси утеха. Все пак Кейнис му беше приятел. Най-добрият! На кого другиго да каже? Щом го дебнеха убийци, щеше да има нужда от приятел, който да му пази гърба. Двамата можеха да ги отблъснат заедно…
„Не се предоверявай на никого… Това е тайна, от която може да зависи животът ти.“ Думите на Солис спряха езика му и заздравиха решителността му. Вярно, Кейнис му беше приятел, но не можеше да му каже истината. Беше твърде голяма и твърде важна, за да бъде прошепната между момчета.
Откри, че решителността му надделява и треперенето преминава. Всъщност не беше чак толкова студено. Страхът и ужасът от нощта в гората бяха оставили в ума му отпечатък, който можеше да не избледнее никога, но той щеше да се изправи срещу него и да го пребори. Нямаше избор.
Вейлин вдигна одеялото от пода и се върна на леглото.
— Урлиш е наистина опасно място. По-добре се съблечи, братко. Инструктор Солис ще те набие, ако се простудиш и не можеш да тренираш утре.
Кейнис продължи да седи неподвижно. От устните му се откъсна тиха въздишка. След малко се надигна, съблече се и подреди дрехите си с обичайната прилежност, прибра внимателно оръжията и се мушна в леглото.