Вейлин се отпусна и се замоли сънят да се върне, въпреки че беше гаден. Копнееше нощта да свърши и да усети топлината на зората, която да изпепели кръвта и страха, които тежаха на душата му. „Това ли е животът на воините? Живот, прекаран в треперене в сенките?“
Гласът на Кейнис беше едва доловим шепот, но Вейлин го чу ясно.
— Радвам се, че си жив, братко. Радвам се, че си се измъкнал от гората.
„Другарство. То също е част от войнишкия живот. Споделяш го с тези, които биха умрели за теб.“
Това не премахна страха и тежката топка в стомаха му, но поне оглади ръбовете на скръбта.
— И аз се радвам, че успя, Кейнис — прошепна той. — Съжалявам, че не мога да помогна със загадката ти. По-добре говори с инструктор Солис.
Така и не разбра дали Кейнис му отвърна със смях, или с въздишка. След много години щеше да се замисли колко болка би спестил на себе си и другите, ако беше чул по-ясно кое от двете е. Но в този момент го прие за въздишка, а последвалите думи за обявяване на очевиден факт.
— О, мисля, че в бъдещето ни ще има още множество загадки.
Натрупаха кладата на тренировъчния плац — отсякоха дървета от гората и ги подредиха според наставленията на инструктор Солис. Бяха отменили тренировките за деня, но влаченето на трупи до каруцата беше достатъчно тежко. Въпреки това Вейлин устоя на изкушението да се оплаква. Микел заслужаваше поне това. Инструктор Хутрил се върна в ранния следобед, водеше кон с плътно загърнат товар на седлото. Момчетата спряха работа и се вгледаха в увитото в плат тяло.
„Това ще се случи отново. Микел е просто първият. Кой ще е следващ? Дентос? Кейнис? Аз?“
— Трябваше да го питаме — обади се Норта, след като Хутрил мина през портата.
— Какво да го питаме? — каза Дентос.
— Дали е било вълк, или меч… — И отскочи, като едва успя да се дръпне от дървото, с което го замери Баркус.
Учителите положиха тялото на кладата, а момчетата се строиха в ранната вечер, над четиристотин, подредени по отряди. Солис и Хутрил отстъпиха и аспектът пристъпи напред, стиснал запалена факла в кокалестата си осеяна с белези ръка. Застана до кладата и огледа събраните ученици. Лицето му беше безизразно както винаги.
— Събрали сме се да почетем края на съсъда, който приютяваше падналия ни брат по време на живота му. — Аспектът отново демонстрира невероятната способност да говори спокойно и сдържано, но да го чуват всички.
— Тук сме да благодарим за проявите на добрина и кураж и да простим моментите на слабост. Той беше наш брат и падна, служейки на Ордена. Чест, която очаква всички ни. Сега той е с Покойните. Духът му ще се присъедини към тях и ще напътства нашата служба на Вярата. Мислете за него, изкажете вашата благодарност и прошка и го помнете, сега и завинаги.
Сниши факлата и я допря до ябълковите разпалки, които бяха наредени между дънерите. Огънят се разгоря и се извисиха пламъци и пушек. Сладникавото ябълково ухание се изгуби сред миризмата на горяща плът.
Вейлин гледаше пламъците и се опитваше да си спомни за проявите на добрина и кураж от страна на Микел, призоваваше образ на благородство и състрадание, който да отнесе със себе си. Вместо това зацикли на спомена как Микел и Баркус бяха сложили пипер в една от торбите със зоб. Инструктор Ренсиал я беше вързал на един новозакупен жребец и едва не беше ритнат смъртоносно насред дъжд от конски сополи. Дали това бе проява на кураж? Наказанието беше сурово, но Микел и Баркус се кълняха, че си е струвало, а скоро обърканото съзнание на Ренсиал бе оставило инцидента да потъне сред мъгливите му спомени.
Вейлин гледаше как пламъците се издигат и поглъщат обезобразената плът и кости, които доскоро бяха негов приятел. „Съжалявам, Микел. Съжалявам, че умря заради мен. Съжалявам, че не можах да те спася. Ако мога, един ден ще открия кой е пратил тези мъже в гората и ще го накарам да плати с живота си. Благодаря ти.“
Огледа се и видя, че повечето от другите са се разотишли, вероятно на вечеря, но всички от неговата група още бяха тук. Дори Норта, въпреки че той изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото тъжен. Дженис плачеше беззвучно, сълзите се стичаха по лицето му.
Кейнис сложи ръка на рамото на Вейлин.
— Трябва да ядем. Брат ни вече го няма.
Вейлин кимна.
— Мислех за онази история в конюшните. Сещаш ли се? С торбата със зоб.
Кейнис се усмихна.
— Помня. Завиждах им, че аз не съм се сетил. — Тръгнаха към столовата, като Баркус дърпаше все още плачещия Дженис. Останалите си разправяха истории за Микел, а огънят поглъщаше тялото зад тях.