С напредването на зимата и падането на снега започна подготовка за Изпитанието на пущинака. Преходите с инструктор Хутрил станаха по-дълги, уроците по-подробни и сериозни. Инструкторът ги караше да тичат през снега до изтощение и наказваше строго липсата на усилия и внимание. Но момчетата знаеха, че е важно да научат колкото се може повече. Вече бяха изкарали достатъчно време в Ордена и по-големите момчета им даваха по някой съвет, предимно под формата на предупреждения, в които често фигурираше Изпитанието на пущинака. „Мислеха, че е изчезнал, но през пролетта го намериха замръзнал до едно дърво… Опитал да яде огнени къпини и си изповръщал корема… Влязъл в пещерата на барс и излязъл с разпрани вътрешности…“ Историите бяха несъмнено преувеличени, но съдържаха важна истина: всяка година по време на изпитанието имаше жертви.
Когато стана време, ги пускаха по един, за да се намали шансът да си помагат. Всеки трябваше да премине изпитанието индивидуално. Имаше кратко пътуване с шлепове нагоре по реката и по-продължително с каруца през хълмистата местност, която се простираше отвъд Урлиш. Инструктор Хутрил спираше през пет мили, отвеждаше по едно момче настрани и след известно време се връщаше. Когато дойде ред на Вейлин, той го отведе до малко поточе, течащо в дере със стръмни брегове.
— Носиш ли си кремъка? — попита инструктор Хутрил.
— Да, учителю.
— Връв, резервна тетива, допълнително одеяло?
— Да, учителю.
Хутрил кимна. Дъхът му излизаше на пара в студения въздух.
— Аспектът ми заръча да ти предам нещо. — Беше странно, че Хутрил отбягваше погледа му. — Според него е вероятно да бъдеш преследван всеки път, щом напуснеш цитаделата, така че може да се върнеш с мен и изпитанието ще ти се брои за преминато.
Вейлин остана без думи. Шокът от предложението, както и фактът, че това бе първият път, в който някой споменаваше премеждията му в гората, го поразиха. Изпитанията не бяха просто мъчения, измислени през годините от садистични инструктори. Те бяха част от Ордена, установени преди четиристотин години от неговия създател, и не бяха променяни оттогава. Бяха нещо повече от наследство, бяха догма на Вярата. Не можеше да се отърве от чувството, че да остане в Ордена, без да премине изпитание, не само ще е нечестно и неуважително към приятелите му, но и ще е богохулство. Докато размишляваше, му хрумна още нещо. „Ами ако това е друго изпитание? Може би аспектът иска да види дали ще избегна едно препятствие, което моите братя не могат?“ Но в присвитите очи на Хутрил видя нещо, което го увери, че предложението е реално: срам. За Хутрил офертата бе обидна.
— Учителю, боя се да оспорвам мъдростта на аспекта, но не мисля, че в тези хълмове, посред зима, ще ме дебнат убийци.
Хутрил кимна отново и на устните му се появи една от крайно редките му усмивки.
— Не се отдалечавай много, слушай гласа на хълмовете и следвай само най-пресните следи.
Инструкторът метна лъка си на рамо и тръгна обратно към каруцата.
Вейлин го изгледа как се отдалечава и въпреки обилната закуска тази сутрин усети, че е страшно гладен. Добре че бе успял да отмъкне един хляб от кухните преди да тръгнат.
Като следваше уроците на Хутрил, първо се захвана с подслона. Намери една удобна ниша между две скали, които щяха да служат за стени, и започна да събира клони за покрива. По земята имаше нападали, но му се наложи да отреже и още от околните дървета. Огради едната стена, като трупаше сняг на големи топки, както го бяха учили. След това се възнагради с един комат — насилваше се да не го изгълта набързо, въпреки глада, а да дъвче бавно и на малки хапки.
Следващ поред бе огънят. Вейлин подреди камъни в кръг пред входа на заслона и натрупа клечки и клончета. Беше обелил влажната кора, за да използва сухата сърцевина. Няколко опита с кремъка и скоро вече топлеше ръцете си на приличния огън. Храна, подслон и топлина, ги учеше инструктор Хутрил. Това е нужно за оцеляването. Останалото е лукс.
Първата нощ в заслона беше неспокойна заради свистящия вятър и хапещия студ. Одеялото, което бе разпънал на входа, не предлагаше сериозна защита. Реши да измисли по-добра преграда и изкара часовете до утрото, вслушвайки се в гласовете на вятъра. Казваха, че ветровете преминават през отвъдното и носят съобщения от Покойните. Някои хора стояха по хълмовете и с часове, дори дни, търсеха мъдрост и утеха от изгубените си близки. Вейлин никога не беше чувал глас във вятъра и се чудеше чий ли би го намерил. Може би този на майка му, макар да не го бе чувал след първата нощ в Ордена. А може би Микел или убийците, сипещи омраза по вятъра. Но тази вечер нямаше гласове и той се унесе в дрямка.