На следващия ден се зае да изплете врата от клони. Работата беше продължителна и пипкава и донесе допълнителна болка в бездруго премръзналите му пръсти. Остатъка от деня прекара ловувайки — търсеше следи в снега, с лъка в ръце. Мислеше, че през дерето е преминал елен, но следите бяха твърде неясни, за да успее да ги проследи. Откри пресни следи от коза, но те продължаваха по твърде стръмен склон, който нямаше да успее да изкатери преди да се стъмни. Накрая трябваше да се задоволи с две врани, които бяха кацнали твърде близо до заслона. Освен това разположи няколко примки за зайци, които можеха да решат да бродят из снега.
Оскуба птиците — запази перата — и ги опече. Месото беше сухо и жилаво и обясняваше защо враните не се смятат за деликатес. С падането на нощта нямаше какво друго да направи, освен да се сгуши до огъня, докато той не изгасне. Плетената врата вършеше малко по-добра работа от одеялото, но въпреки това студът се просмукваше в костите му. Стомахът му къркореше, а фученето на вятъра беше още по-силно, но пак не чу гласове.
На сутринта извади късмет и успя да убие един заек. Беше горд, защото стрелата му го улучи, докато заекът се подаваше от дупката си. Одра го и го изкорми, след което с удоволствие го опече, като гледаше как мазнината капе от заека и преглъщаше. Стомахът му отново изръмжа. „Трябва да го нарекат Изпитанието на глада.“ Изяде половината месо и скри другата половина в една хралупа, която бе избрал предварително. Беше достатъчно нависоко, за да не може да бъде достигната от някоя скитаща мечка. Трудно устоя на желанието да изяде целия заек, но знаеше, че ако го направи, може да няма какво да яде следващите дни. До вечерта продължи да ловува, но нямаше късмет. Примките оставаха вбесяващо празни и той се примири с това да изрови ядливи корени. Не бяха много и трябваше да се варят продължително, но поне притъпиха най-тежките пристъпи на глад. Единствената положителна находка беше корен от ялин, който не беше ядлив, но издаваше неприятна миризма, с която можеше да защити заслона и скривалището за храна от натрапници.
Докато се прибираше от поредния неуспешен лов, заваля сняг и скоро премина във виелица. Успя да стигне преди видимостта да спадне съвсем и залости плетената врата. Пъхна пръстите си в заешката кожа, която бе запазил. Не можеше да запали огън и трябваше да изчака виелицата; трепереше и свиваше и отпускаше пръсти, за да не замръзнат.
Вятърът бе по-силен от всякога, бучеше, но бе оставил гласовете в отвъдното… „Какво е това?“ Той се надигна затаил дъх и се вслуша. Глас, вятърът носеше глас. Слаб, умолителен. Вейлин застина, очакваше да го чуе отново. Писъкът на вятъра беше непрестанен и вбесяващ, а сякаш всяка промяна в тона носеше ново ехо от мистериозния глас.
Поклати глава и се уви с одеялото.
— … проклет да си…
Вейлин се разбуди мигновено. Този път нямаше грешка. Във вятъра се чуваше глас. Чу се отново, но от свистенето той успя да различи само няколко думи.
— … чуваш ли ме? Проклет да си!… Не съжалявам! Аз… нищо…
Гласът беше слаб, но гневът се усещаше ясно. Тази душа носеше послание на омраза през бездната. Дали бе насочено към него? Усети студения ужас, който го сграбчи като гигантски юмрук. „Убийците, Брак и другите двама.“ Треперенето му се засили, но не заради студа.
— … нищо! — гневеше се гласът. — Нищо… съм сторил… изобщо! Чуваш ли ме?
Вейлин си мислеше, че познава страха, че събитията в гората са го направили неподвластен на ужаса. Грешеше. Инструкторите говореха за хора, които се напикават, когато страхът ги завладее. Не им вярваше — до този момент.
— Ще отнеса омразата си в Отвъдното! Ако проклинаш живота ми, ще проклинаш смъртта ми хилядократно повече…
Треперенето на Вейлин спря моментално. Смърт? Каква душа на Покоен би говорила за смърт? Очевидният отговор се появи заедно със засрамването и той се зарадва, че няма свидетели. „Отвън в бурята има някой, а аз седя тук и треперя.“
Трябваше да си прокопае път — виелицата бе натрупала пред вратата три стъпки сняг. След известно усилие се измъкна навън в бурята. Вятърът режеше като нож, сякаш наметалото му бе от хартия, а снегът дереше лицето му като нокти. Не виждаше почти нищо.
— Ей! — Думите изчезнаха във вихъра още щом излязоха от устата му. Пое си дъх, преглъщайки снежинките, и изкрещя отново. — Ей! Кой си? Къде си?
Нещо се размърда във виелицата, неясна фигура в пелената от бяло. И изчезна преди Вейлин да успее да я различи. Той си пое отново дъх и започна да си пробива път през преспите. Спъна се на няколко пъти, преди да ги открие: двама души, притиснали се един до друг и вече затрупани от снега. Единият едър, другият доста по-дребен, почти дете.