— Ставай! — извика Вейлин и сръчка едрия. Човекът изстена и се завъртя и Вейлин видя две бледосини очи на премръзналото лице. Стресна се. Досега не беше виждал толкова втренчен поглед. Дори очите на инструктор Солис не можеха да проникнат в душата по този начин. Ръката му инстинктивно се плъзна към ножа под наметалото. — Ще замръзнете. Имам подслон. — Той махна към пъртината, която бе проправил. — Можеш ли да ходиш?
Очите продължаваха да се взират в него, а лицето не помръдваше. „Голям късмет — помисли тъжно Вейлин. — Само аз мога да намеря откачен насред снежна виелица.“
— Мога. — Гласът на мъжа прозвуча като ръмжене. Той кимна към дребния си спътник. — Но за нея ще ми трябва помощ.
Вейлин се наведе, вдигна жената — момичето? — и се сепна. Качулката се плъзна назад и той видя деликатно лице и червеникава коса. Момиче беше. Застана право за миг, след което се свлече.
— Чакай — изръмжа мъжът и преметна едната ръка на момичето през рамо. Вейлин хвана другата и двамата се затътриха към заслона.
Сякаш им отне цяла вечност. Невероятно, но бурята явно се засилваше и Вейлин знаеше, че ако спрат дори за миг, ги очаква сигурна смърт. Щом стигнаха до заслона, той разрови отново натрупаната пряспа и бутна момичето напред, след което махна на мъжа.
А той поклати глава и каза:
— Първо ти, момче.
Вейлин усети непоколебимия тон и разбра, че е безсмислено, а може би и смъртоносно да спори. Пропълзя в заслона, като избутваше тялото на момичето колкото се може по-навътре. Мъжът ги последва: зае малкото останало място и придърпа плетената врата.
Легнаха заедно и дъхът им замъгли тесния заслон. Вейлин усещаше болка в дробовете, ръцете му трепереха неконтролируемо. Пъхна ги в наметалото, за да ги спаси от премръзване. Неустоима умора се спусна над него и замъгли погледа му, тласкайки го към безсъзнанието. Той хвърли последен поглед към мъжа, който се взираше навън през една пролука във вратата, и преди изтощението да го отнесе окончателно, чу мърморенето му:
— Още малко. Още съвсем малко.
Събуди се с главоболие; тънкият слънчев лъч, проникнал през покрива, светна право в очите му и предизвика болезнен стон. Момичето до него се размърда насън и го ритна с ботуш в пищяла. Мъжът беше излязъл от заслона и отвън долиташе апетитна миризма. Вейлин реши, че е по-добре да излезе.
Мъжът печеше овесени питки на железен тиган, разположен над огъня. Миризмата предизвика у Вейлин болезнен пристъп на глад.
Мъжът го погледна. Гневът, който бе замъглявал очите му по време на бурята, бе изчезнал, заменен от лъчезарна дружелюбност, което се стори на Вейлин много по-обезпокоително. Беше някъде на четирийсет, но не можеше да се определи точно — в бръчките и тежестта на погледа му се четеше сериозен опит. Вейлин спря, притеснен, че ще посегне на питките, ако се доближи твърде много.
— Ходих да прибера багажа — обясни мъжът и кимна към две все още покрити тук-там със сняг раници. — Снощи ги зарязахме. Бяха твърде тежки. — Махна тигана от огнището и предложи на Вейлин питка.
Устата на Вейлин се напълни със слюнка, но той поклати глава.
— Не мога.
— От Ордена си, а?
Вейлин кимна, гледаше питката с копнеж.
— Няма друга причина момче да живее само по тия места. — Мъжът поклати тъжно глава. — Но пък ако те нямаше, двамата със Села щяхме да заспим завинаги в снега. — Подаде му ръка. — Благодарности, млади господине.
Вейлин се здрависа и усети твърдите мазоли по дланта. „Воин?“ На пръв поглед по-скоро не. Инструкторите имаха определен начин на движение и говор, който ги отличаваше. Този мъж беше различен. Имаше силата, но не и излъчването.
— Ерлин Илнис — представи се мъжът.
— Вейлин Ал Сорна.
Мъжът сбърчи вежди.
— Фамилията на Бойния лорд.
— Да, и аз така съм чувал.
Ерлин Илнис кимна и смени темата.
— Колко дни ти остават?
— Четири. Ако не умра от глад.
— Приеми извиненията ми, че се изтърсихме посред изпитанието ти. Надявам се, че няма да ти попречим да го издържиш.
— Ако не ми помагате, би трябвало да няма проблеми.
Мъжът клекна и почна да реже овесените питки. Вейлин не издържа и изтича до дървото, за да извади собствените си запаси заешко. Наложи му се да разрови доста сняг, но скоро се върна с месото.
— Не съм виждал подобна буря от години — каза Ерлин, докато Вейлин печеше месото. — Едно време мислех, че това е поличба. Че ще последва война или някаква болест. А сега мисля, че просто времето се разваля.