Села се тупна по гърдите. Вейлин погледна копринения шал, който беше увит около врата ѝ, посочи го и направи жест да му го даде.
„Майка ми“ — запротестира момичето.
— Тя ще е щастлива да спаси живота ти.
Момичето се поколеба за миг, след което му подаде шала. Вейлин го върза около китката си.
— Това е отвратително — оплака се Ерлин и направи гримаса, докато натриваше противно миришещия сок по ботушите си.
— И кучетата мислят така — отвърна Вейлин.
След като се погрижиха за обувките и ръцете на Села, Вейлин ги поведе към най-гъстата част на гората. Там, на няколкостотин крачки от лагера, имаше изровена в брега дупка, достатъчно голяма да скрие двама души, но не и от опитен преследвач. Вейлин се надяваше, че тези, които ги гонят, няма да стигнат дотук. След като ги настани в скривалището, той взе парчетата от корена и натърка останалия сок по дърветата и камъните наоколо.
— Стойте тук и пазете тишина. Дори да чуете кучетата да се укротяват, не бягайте. Ако не се върна до час, тръгнете на юг, вървете два дни и после продължете на запад. След това хванете крайбрежният път на север и стойте настрана от градовете.
Понечи да тръгне, но Села се пресегна и ръката ѝ се озова близо до неговата. Сякаш внимаваше да не го докосне. Очите ѝ отново срещнаха неговите, този път без въпрос — просто искряха от благодарност.
Той се усмихна и хукна с всички сили към ловците. Рядката гора се разми край очите му. Изтормозеното му от глад тяло протестираше от усилието. Вейлин обаче преглътна болките и продължи да тича, а шалът на китката му се вееше.
Минаха пет дълги минути, преди да чуе кучетата. Далечното скимтене премина в остър заплашителен лай — бяха го надушили. Вейлин си хареса добра позиция на една паднала бреза, смъкна шала от китката си, уви го около врата си и вдигна яката, за да не се вижда. След това извади стрела и зачака. Дъхът му излизаше на пара.
Кучетата се появиха по-бързо от очакваното. Три. Изскочиха от храсталака на двайсетина крачки от него, ръмжаха, оголили жълтите си зъби. Пръскаха сняг, докато тичаха към него. Вейлин за миг се стресна: породата му беше неизвестна. Бяха по-едри, по-бързи и по-мускулести от всички кучета, които бе виждал. Дори ренфаелските хрътки, които отглеждаше Орденът, изглеждаха като домашни любимци в сравнение с тези. Най-лоши бяха очите им. Искрящо жълти и пълни с омраза, те сякаш светеха, а от устите на кучетата летеше слюнка.
Стрелата му уцели първото в гърлото, завъртя го в снега и то нададе изненадано жалостиво скимтене. Вейлин посегна отново към колчана, но следващото куче му налетя преди да успее да измъкне стрелата — скочи, протегнало ноктести лапи към гърдите му, главата му бе извита под ъгъл, за да захапе гърлото. Вейлин се претърколи, пусна лъка, извади ножа с дясната си ръка и го заби нагоре, докато падаше. Устремът на кучето помогна на ножа да мине през ребра и сухожилия и да попадне в сърцето. От устата на животното рукна гъста черна кръв. Вейлин потисна гаденето и избута потръпващото тяло настрани с крак. След това се претърколи и вдигна ножа към третото куче, готов за нападението му.
Нападение обаче не последва.
Кучето клекна, присви уши и наведе глава към земята, избягваше погледа му. Изскимтя и надигна мускулестото си тяло, приближи се малко, след което отново клекна. Погледна го боязливо, но и с някак странно, очаквателно изражение.
— Дано да си богат, момче — чу се груб ядосан глас. — Дължиш ми за три кучета.
Вейлин се завъртя с готов нож и видя парцалив як мъж да излиза от храстите. Беше задъхан от тичането след животните. На гърба му висеше азраелски меч. Мръсното му наметало беше тъмносиньо.
— Две — отвърна Вейлин.
Мъжът се намръщи, изплю се на земята и извади меча си с тренирана лекота.
— Това са волариански робски хрътки, малко лайно такова. Третото вече не става за нищо. — Пристъпи към Вейлин. Краката му се мърдаха по снега с позната танцова стъпка, върхът на меча сочеше надолу, а ръката бе леко изнесена встрани.
Кучето изръмжа ниско, но заплашително. Вейлин хвърли поглед към него — очакваше, че ще го нападне. Но жълтите, изпълнени с омраза очи се бяха втренчили в мъжа с меча и кучето беше оголило зъби.
— Видя ли? — извика мъжът. — Видя ли какво направи? Четири години обучение на тези гадни псета изтекоха в кенефа.
Вейлин се усети чак сега, — а би трябвало да го направи от пръв поглед. Вдигна лявата си ръка, за да покаже, че е празна, и бавно извади амулета изпод ризата си, така че мъжът да го види.
— Извинявам се, братко.