— Близо си — усмихна се Матиас. — Ние използвахме клон от дърво. Ябълка. Органична работа. Блъсна се в стената с осемдесет. Бари каза, че след това приличал на омлет с домати. — Облиза си мустака и ме изгледа с тежък поглед. — Той беше ненаситно, алчно прасе.
— Ако това трябва да ме сплаши — забрави. Сто и петдесет хиляди. Твърдо.
Гуруто въздъхна.
— Сами по себе си сто и петдесетте хиляди са нищо — каза той. — От друга страна, обаче, са приятна сума. Но как мога да бъда сигурен, че ще спреш дотук? Проверил съм те, Делауер. Бил си върхът в областта си, но сега нямаш постоянна работа. Като оставим настрана явната ти леност, обичаш да живееш нашироко. Ето това ме притеснява. Нищо не подхранва алчността по-бързо от дълбоката пропаст между „искам“ и „имам“. Ще си купиш апартамент на изплащане в квартал „Мамът“, нова кола, няколко скъпи почивки и парите ще свършат. Следващото нещо, което си представям, е как идваш тук с протегната шепа.
— Матиас, аз не съм алчен, само съм находчив. Ако ме беше проучил достатъчно задълбочено, щеше да знаеш, че съм направил няколко добри инвестиции, които все още ми носят пари. На трийсет и пет съм и съм стъпил здраво на краката си. И без твоите пари съм живял нашироко и съм в състояние още много дълго да живея така. Но идеята да оскубя най-големия кожодер ми харесва. Веднъж завинаги. Щом хвана в ръцете си сто и петдесетте хилядарки, никога повече няма да ме видиш или да чуеш за мен.
Той се умисли.
— Ще приемеш ли двеста във вид на кокаин?
— В никакъв случай. Никога не докосвам наркотик. Искам банкноти.
Той сви устни и се намръщи.
— Гадно копеле си ти, докторе. Притежаваш инстинкта на убиец — на което по принцип се възхищавам. Бари е сгрешил в оценката си за теб. Каза, че улучваш право в целта и че си отвратително праведен. В действителност, ти си чакал.
— Той беше слаб психолог. Никога не е разбирал хората.
— Очевидно и ти не умееш.
Той се изправи внезапно и даде знак на сектантите на хълма. Те станаха като един и започнаха да маршируват напред. Приличаха на бял батальон.
Скочих бързо.
— Грешиш, Матиас. Взел съм мерки срещу подобни непредвидени ситуации. Ако не се върна в Лос Анджелис до осем, документите ще бъдат отворени. Един по един.
— Ти си задник — отговори ми грубо. — Когато бях адвокат, сдъвквах хората като теб и ги изплювах. Най-лесни за тероризиране бяха психиатрите. Накарах един да се подмокри на свидетелската скамейка. Беше професор. Нескопосаният ти опит да ме изнудиш, е просто патетичен. Въпрос на минути е да разбера местонахождението на всеки от тези документи. Бари иска лично да се заеме с разпита ти. Мисля, че идеята е чудесна — желанието му за отмъщение е така силно. Той е отвратителен подлизурко и е много подходящ за тази работа. Ще се пръснеш от смях, Делауер. А когато получа информацията, ще те очистя. Още един нещастен случай.
Сектантите приближаваха. Маршируваха като роботи, бяха зловещи.
— Отпрати ги, Матиас. Не потъвай по-дълбоко.
— Ще се пръснем от смях — повтори той и ги повика още по-близо.
Те застанаха в кръг около нас. Празни лица, на средна възраст. Стиснати малки усти. Безизразни очи. Изтрити съзнания…
Матиас се обърна с гръб към мен.
— Ами ако има други копия, за които не съм ти казал?
— Сбогом, докторе — каза презрително той и започна да си проправя път през кръга.
Другите се отдръпваха да му сторят място и отново се събираха като жив плет. Мярнах Графиъс. Хилавата му фигура се тресеше в очакване. По долната му устна потече слюнка. Когато погледите ни се срещнаха, той прехапа устната си в израз на омраза.
— Отведете го — нареди той.
Гигантът с черна брада пристъпи напред и сграбчи едната ми ръка. Друг огромен мъж, тежък, с дупки между зъбите, сграбчи другата. Графиъс даде сигнал и ме помъкнаха към главната сграда. Последваха ни две дузини, които припяваха монотонно една безсловесна погребална песен.