Лицето й бе овално, а брадичката — остра, с трапчинка, която я разделяше на две. Имаше изпъкнали скули и правилна челюст, свършваща при малките й уши. Всяко ухо бе пронизано с две фини халки от ковано злато. Правите плътни устни оформяха красив и червен прорез.
Най-силно ме впечатли обаче, цветът на косите й. Дълги, лъскави, силно опънати зад високото й гладко чело, те бяха медночервени. Но за разлика от повечето рижави хора, кожата й — млечно бяла — не бе покрита с лунички. Напротив — беше безупречна, с калифорнийски загар. Дълги мигли украсяваха и без това големите й мастиленочерни очи.
Употребяваше твърде много грим, но не бе докоснала тъмните си гъсти вежди, чиито дъги придаваха на лицето й скептичен израз. Тя бе момиче, което всеки би забелязал, странна комбинация от простота и блясък, почти изключително привлекателна, без да се старае да го постигне.
— Здравейте — каза Раул.
Сега подгъна другото си коляно и започна да ни разглежда внимателно.
— Здрасти. — Говореше намусено и ни гледаше с досада. Отмести поглед, сякаш да прикрие апатията си и засмука цигарата.
— Нона, това е д-р Делауер.
Тя кимна безучастно.
— Той е психолог, специалист в грижите за раковоболни деца. Преди работеше тук, в отделението за ламинарен поток.
— Здравейте.
Каза го, защото възпитанието го изисква, с мек, почти шептящ глас и равна интонация.
— Ако искате да говорите с родителите ми, трябва да ви кажа, че ги няма.
— Да, именно това искам. Кога ще се върнат?
Момичето повдигна рамене и тръсна пепел на пода.
— Не ми казаха. Спаха тук нощес, така че вероятно са отишли до мотела да се изкъпят. Може би ще дойдат довечера, може би утре.
— Ясно. А вие как сте?
— Добре. — Погледна към тавана и потропа с крак.
Раул понечи да я потупа по гърба, както правят всички лекари, но погледът в очите й го възпря и той свали вдигнатата си ръка.
„Страшна работа е това дете“, казах си, но си помислих, че надали й е лесно.
— Как е Ууди? — попита той.
Въпросът я вбеси. Стройното й тяло се наежи. Тя хвърли цигарата на пода и я стъпка с пета. Във външния край на недоспалите й очи се събраха сълзи.
— Вие сте проклетият лекар. Защо вие не ми кажете?
Чертите на лицето й се опънаха, тя се обърна и хукна навън.
Раул отбягваше погледа ми. Вдигна смачканата угарка и я постави в пепелника. Покри челото си с ръка, пое си дълбоко въздух и направи мигренозна гримаса. Болката явно беше мъчителна.
— Хайде — каза, — давай да влизаме.
На вратата на сестринския кабинет се кипреше саморъчно изографисан надпис „Добре дошли в Спейс Ейдж Мегъзин“.
По таблото за съобщения бяха окачени множество листове — графици на смените, изрязани от списания комикси, таблици на дозировките при химиотерапия и снимка с автограф на един известен бейзболист с малко плешиво момче в инвалидна количка. Детето държеше бейзболната бухалка в ръцете си и гледаше спортиста, който изглежда се чувстваше неловко в тази компания.
Раул взе болничен лист от една кутия и го прегледа набързо. Изруга и натисна някакво копче на таблото. Само след секунди се показа едра жена, облечена в бяло.
— Да, о, здравейте д-р Мелендес.
Видя ме и кимна, а на лицето й се настани въпросителна.
Раул ме представи на сестрата, чието име беше Елън Бекуит.
— Добре — каза тя, — може да ни бъдете от полза тук.
— Д-р Делауер завеждаше психологичната работа в това отделение. Той е международен експерт по въпросите на психологичните ефекти от болничната изолация.
— Чудесно. Приятно ми е да се запозная с вас.
Поех пълничката ръка.
— Елън — каза Раул, — кога трябва да се върнат г-н и г-жа Суоуп?
— Нямам никаква представа, докторе. Бяха тук цяла нощ и после си тръгнаха. Обикновено идват всеки ден, така че сигурно ще се появят по някое време.
Той стисна зъби.
— Страшно ни помагаш, Елън — каза остро.
Сестрата се обърка и месестото й лице доби израза на добиче, което са вкарали в непозната кошара.
— Съжалявам, докторе, но те не са длъжни да ни съобщават тези неща.
— Както и да е. Нещо ново с момчето, което още не е записано?