— Не мислиш ли, че те са накарали Суоуп да вземат такова решение?
— Може да са помогнали по някакъв начин — склони тя, — но не смятам, че са изцяло отговорни. Раул търси под вола теле, лесен отговор. Той си е такъв. Повечето доктори са такива. Дай им да фабрикуват незабавни решения на сложни проблеми.
Извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.
— Толкова съм уморена от цялата История — каза спокойно.
Отново насочих вниманието й към семейство Суоуп.
— Раул се чудеше дали фактът, че родителите са възрастни, няма някаква връзка. Случайно да си доловила намеци, че детето е било нежелана случайност?
— Въобще не успях да се сближа с тях толкова, че да стигнем до такива теми. Единственото, до което успях да се добера, са тези дребни, но важни факти. Бащата ми се усмихваше и ме наричаше „скъпа“, но следеше да не оставам дълго време насаме с жена му, за да не можем да се сприятелим. Това семейство сякаш е бетонирано. Може би крият твърде много тайни, които не искат да излязат наяве.
— Може и така да е. Но може и да са уплашени да попаднат в чужди води с това тежко болно дете и да не желаят да се „разголват“ пред непознати. Може да не обичат социалните работници. Или просто са потайни хора. Има много „може би“…
— Ами Ууди?
— Той е сладур. Виждала съм го единствено болен, така че ми е трудно да преценя какво дете е в действителност. Изглежда ми мило малко същество — винаги страдат добрите, нали?
Тя извади кърпичка и се изсекна.
— Не мога да понасям въздуха тук. Ууди е хубаво момченце, послушно, но някак въздържано. Плаче по време на процедурите — много го боля гръбначната пункция — но се държи мъжки и не създава проблеми. — Тя млъкна за момент. Едва удържаше сълзите си. — Цяло престъпление от тяхна страна е, че го спират от лечението. Не понасям Мелендес-Линч, но дявол да го вземе, този път е прав. Ще убият детето, защото по някакъв тъп начин сме се провалили и тази мисъл ме подлудява.
Удари бюрото с малкия си юмрук, леко подскочи, за да се изправи и закрачи из тясната стая. Долната й устна потрепери.
Станах и я прегърнах, а тя зарови глава в сакото ми.
— Чувствам се като глупачка.
— Не си глупачка. — Прегърнах я по-силно. — Ти нямаш вина.
Тя се отдръпна и си избърса очите. Когато се поуспокои й казах:
— Искам да видя Ууди.
Тя кимна и ме поведе към камерата за ламинарен поток.
Имаше четири капсули, подредени една до друга и отделени помежду си чрез завеса, която можеше да се отваря и затваря с бутон във всяка стая. Стените на капсулите бяха полиетиленови, прозрачни и всяка приличаше на огромно кубче лед, голямо пет квадратни метра. Три бяха заети. Четвъртата беше пълна с играчки, детски креватчета и торби с дрехи. Външната страна на стената бе от перде, а вътрешната представляваше сив плот с дупки. Това бе филтърът, през който шумно влизаше въздухът. Вратите бяха разделени на две части — долната, метална, бе затворена, а горната, пластмасова — открехната. Микробите не можеха да проникнат през отвора поради огромната сила, с която се движеше въздушната струя. Успоредно на капсулите, от двете им страни минаваха коридори, чиито заден вход бе за посетителите, а предния — за медицинския персонал.
Червена линия върху балатума очертана на половин метър пред входа на всяка капсула, ограничаваше зоната, забранена за влизане. Стоях почти стъпил на линията пред втората стая и гледах Ууди Суоуп.
Той лежеше на леглото под завивките, главата му бе обърната на другата страна. На предната стена на капсулата бяха окачени гумени ръкавици. Те позволяваха достъпа на ръцете в стерилната среда. Бевърли ги надяна и нежно го погали по главата.
— Добро утро, миличък.
Бавно, с привидно усилие той се обърна към нас и ни погледна.
— Здрасти.
Седмица преди Робин да замине за Япония двамата отидохме на изложба на фотографа Роман Вишняк. Снимките бяха хроника на еврейските гета в Източна Европа, точно преди Холокоста. Имаше много портрети на деца и фотографският обектив бе уловил личицата им без те да го знаят. Светкавицата бе запечатала смута и ужаса, изписан на тях. Образите бяха толкова натрапчиви, че плакахме като излязохме.