Сега, когато гледах големите тъмни очи на момчето в полиетиленовата стая, усетих същите чувства да пробягват през мен.
Лицето му бе малко и слабо, кожата — толкова опъната около крехкия му череп, че на изкуствената светлина в капсулата бе почти прозрачна. Очите му, същите като тези на сестра му, бяха черни и лъщяха от треската. Косата на главата му представляваше гъст сноп смолисточерни къдрици. Ако въобще щяха да му прилагат химиотерапия, тя щеше да се погрижи за къдриците по много брутален, макар и временен начин, който щеше да му напомня за болестта.
Бевърли престана да го милва и му подаде ръкавицата. Той я пое и успя да се усмихне.
— Как си тази сутрин, кукличке.
— Добре. — Гласът му бе мек и едва се чуваше през пластмасовата стена.
— Това е д-р Делауер, Ууди.
Щом чу титлата, момчето се сепна и отново ни обърна гръб.
— Той не е от докторите, които бият инжекции. Само разговаря с децата, както правя аз.
Това малко го успокои, но продължи да ме гледа със страх.
— Здравей, Ууди. Ще си стиснем ли ръце?
— Добре.
Сложих си ръкавицата, която Бевърли остави. Беше топла и суха — спомних си, че е покрита с талк. Пъхнах ръката си в капсулата, потърсих неговата и я намерих. Беше малко съкровище. Задържах я за момент и я пуснах.
— Виждам, че имаш разни игри там. Коя ти е любимата?
— „Дама“.
— И аз обичам да играя на „Дама“. Много ли играеш?
— Горе-долу.
— Трябва да си много умен, щом знаеш да играеш на „Дама“.
— Горе-долу.
Появи се намек за усмивка.
— Бас държа, че много печелиш.
— А-ха. Винаги бия мама.
— Ами татко си?
Той се смути и се намръщи.
— Той не играе „Дама“.
— Ясно. Но ако играеше, ти вероятно щеше да го победиш.
Отне му минута да асимилира казаното.
— Да, сигурно щях да спечеля. Той не е много добър в игрите.
— А играеш ли с някой друг, освен с майка си?
— С Джеърд, но той се премести.
— Някой друг?
— С Майкъл и Кевин.
— Те съученици ли са ти?
— Да. Завърших предучилищна. Догодина ще съм в първи клас.
Той живна и имаше желание да приказва, но очевидно не му достигаха силите. Разговорът ни беше изтощителен и гръдният му кош се разширяваше от напъна.
— Искаш ли да изиграеш една „Дама“ с мен?
— Искам.
— Мога да играя оттук с ръкавиците, а мога и да облека скафандър и да вляза при теб. Как предпочиташ?
— Не знам.
— Е, аз предпочитам да вляза в стаята. — Обърнах се към Бев. — Може ли някой да ми помогне да го намъкна, защото отдавна не съм го правил.
— Разбира се.
— Идвам след минутка, Ууди.
Усмихнах му се и се отдръпнах от пластмасовата стена. От съседната стая гърмеше ритъм енд блус. Надникнах и видях два кафяви крака, провесени от ръба на леглото. Черно момче на около седемнайсет се бе излегнало върху завивките. Гледаше тавана и се кълчеше под звуците, напиращи от поставен на нощното му шкафче касетофон. Изглежда нехаеше за иглите, забодени във вените около лактите на двете му ръце.
— Видя ли — каза Бев достатъчно силно, за да я чуя, — нали ти казах, че е сладур.
— Чудесно дете — съгласих се, — изглежда умно.
— Родителите му казват, че е много интелигентно. До голяма степен треската го е съсипала, но все пак още успява да общува отлично. Медицинските сестри го обожават — цялата тази история с прибирането кара всички да се чувстват напрегнати.
— Ще направя каквото мога. Да започнем с промъкването ми там.
Тя помоли за помощ една дребничка сестра филипинка, която носеше пакет от плътна кафява хартия с надпис „Стерилно“.
— Свалете си обувките и застанете там — нареди височката една педя, но властна сестра.
Посочи ми мястото точно до червената линия очертаваща забранената зона. След като се изми с „Бетадин“, тя разопакова чифт стерилни ръкавици и мушна ръцете си в тях. Провери ръкавиците за евентуални дефекти, извади сгънатия скафандър и го сложи в червения сектор. Отне й време, докато се справи с костюма — хартиените дипли наподобяваха на картонен акордеон — но намери отворите за краката и ме накара да стъпя в тях. Хвана внимателно двата края, издърпа ги нагоре и завърза горните връзки около врата ми. Тъй като беше доста нисичка, наложи й се да се повдигна на пръсти, а аз приклекнах, за да я улесня.