Говорът му едва забележимо издаваше галски акцент.
Раул се завъртя като пумпал към него.
— И ти ли? Я запази проклетия коментар за себе си. Ако имаше и елементарно понятие от медицина, може би нямаше да се забъркаш в тази каша. „Като ченге!“ Ако това означава бдителност и грижа за сигурността на пациентите, тогава наистина трябва да разсъждава точно като ченге! Тук да не е индиански резерват, Валкроа! Това е опасна за живота болест, която атакуваме с необходимите процедури. А мозъкът, даден ни от господ, трябва да се използва за разбиране, мислене и вземане на решения, за бога! Няма нужда да превръщаме болничния изолатор в автобусна спирка, където идват и си отиват всякакви хора, представящи се за когото си искат и който всъщност не са и да отвличат собствения ти пациент изпод твоя мързелив, сополив, безгрижен нос!
Отговорът на Валкроа бе само една мълчалива скандална усмивка.
Раул го изгледа, готов да каже нещо язвително. Дългурестото черно момче наблюдаваше сцената уплашено, с широко отворени очи иззад прозрачния екран. Една майка, на посещение при детето си в третата кабинка, гледаше втрещена, а после дръпна завеската, сякаш за закрила.
Хванах Раул за лакътя и го заведох до кабинета на сестрите. Филипинката все още беше там, работейки с болничните картони. Мигновен поглед към нас й бе достатъчен да си вдигне бумагите и да изчезне.
Той взе един молив от бюрото, стисна го между пръстите си, запокити парчетата на пода и ги срита в ъгъла.
— Копеле такова. Има нахалството да спори с мен в присъствието на помощния персонал. Ще сложа край на това приятелство и ще се отърва от него веднъж завинаги.
Прекара пръсти по челото си, задъвка мустак и зачеса брадата си, докато мургавата му кожа не порозовя.
— Взеха си го. Ей така, просто си го взеха.
— Какво смяташ да правим?
— Искам единствено да намеря онези „Тачърс“ и да им извия врата ей така, с голи ръце.
Грабнах телефонната слушалка.
— Да се обадя ли на охраната?
— Ами. На тази сбирщина от склерозирали алкохолици, които сами имат нужда от помощ…
— А полицията? Това си е чисто отвличане.
— Не — каза той веднага. — Те няма да си мръднат пръста, само ще направим сензационно шоу за медиите.
Намери болничния картон на Ууди и хвърли бърз поглед на написаното, като съскаше от гняв.
— Радиология… защо ще назначавам облъчване на дете, чието лечение е под въпрос. Няма никакъв смисъл. Никой вече не разсъждава. Роботи, всички те са роботи.
— Какво искаш да предприемем? — попитах отново.
— Проклет да съм, ако знам — призна си той и плесна болничния картон върху плота на бюрото. Седнахме за момент унило смълчани.
— Вероятно те вече са на половината път до Тихуана, на поклонение в някоя от клиниките в Летрил… виждал ли си някога подобно нещо? По мръсните кирпичени стени висят рисунки на морски раци. Това е тяхното лечение! Глупаци!
— Възможно е да не са отишли никъде. Защо не провериш?
— Как?
— Бевърли знае телефонния номер на мястото, където са отседнали. Можем да се обадим и да проверим дали са там.
— Да се правим на детективи… да, защо пък не? Извикай я.
— Дръж се добре с нея, Раул.
— Добре де, добре.
Направих знак на социалната служителка, която разговаряше тихо с Валкроа и Елън Бекуит. В погледа им долових онова овчедушие и ласкателство, които обикновено помагаха за издигане в кариерата.
Казах й от какво се нуждая и тя кимна с разбиране.
Щом влезе в кабинета, направи всичко възможно да не срещне погледа на Раул и мълчаливо навъртя номера. След кратък разговор с администратора на мотела, остави слушалката и каза:
— Момчето съвсем не беше услужливо. Днес не ги е виждал, но колата им е все още на паркинга.
— Ако искаш, ще отида там и ще се опитам да вляза във връзка тях — предложих аз.
Раул погледна разписанието на срещите си.
— Часовете ми са заети чак до три. Ще отложа всичко… Да тръгваме.
— Не мисля, че трябва да присъстваш там, Раул.
— Това е абсурдно, Алекс. Аз съм лекарят! Това е медицински случай…
— Само на пръв поглед. Остави ме да се оправя.
Дебелите му вежди се смръщиха и яростен блясък премина през черните му като зърна кафе очи.
— Трябва най-малкото да допуснем възможността — казах меко, — че всичко това се дължи на конфликт между семейството и теб.