Погледна ме втренчено, сподави гнева си и като се увери, че сърцето му пулсира правилно, вдигна отчаяно ръце.
— Как би могъл дори да…
— Не казвам, че е така. Просто е необходимо да проверим. Онова, което най-много ни интересува, е да върнем момчето обратно за лечение. Нека направим максималното, за да увеличим шансовете за успех, като премахнем всички непредвидени пречки.
Беше обезумял, но аз му дадох задача за размисъл.
— Добре. Не страдам от липса на работа, все пак. Иди ти.
— Искам и Бевърли да е с мен. Тя има най-добра представа за семейството от всички ни.
— Хубаво, хубаво. Вземи Бевърли. Вземи когото пожелаеш още.
Той стегна вратовръзката си и приглади несъществуващи гънки по престилката си.
— Сега довиждане, приятелю — рече, като се стараеше да прозвучи сърдечно. — Отивам в лабораторията.
Мотел „Морски бриз“ се намираше в западно Пико, разположен между жилищни сгради и евтини апартаменти, прашни витрини на магазини и автосервизи, в една сивкава част на булеварда, точно преди изхода на Лос Анджелис за Санта Моника. Сградата бе двуетажна, украсена отвън с бледозелена гипсова мазилка и парапети от ковано желязо с опадала розова боя. На паркинга имаше над трийсет возила, а плувният басейн беше полуизпразнен. Докато паркирахме зад една каравана с регистрация от Юта, усетих гадна миризма, надигаща се на талази от омасления асфалт.
— Не прилича на хотел с пет звезди — казах, докато слизах от „Севил“-а, — нито пък на болница.
Бевърли промърмори нещо с погнуса.
— Опитах се да им кажа това още щом видях адреса, но никой не може да убеди бащата. Настоя, че иска да е близо до брега, където въздухът е чист. Дори се впусна да говори колко вреден е смогът за болните. Казах ти, че човекът е странен.
Канцеларията на пазача представляваше стъклена будка, залепена за изкривена шперплатова врата. Слаб, очилат иранец с вдървеното изражение на пристрастен пушач на опиум седеше зад раздрънкания пластмасов тезгях и се правеше, че разглежда списание за автомобили. В единия ъгъл клечеше въртяща се поставка за евтини гребенчета и слънчеви очила. Отсреща се бе настанила ниска масичка, покрита с туристически списания и указатели, които не си помнеха годините.
Иранецът упорстваше в решението си да не ни забелязва. Прочистих гърлото си с туберкулозна кашлица и чак тогава той бавно вдигна погледа.
— Да?
— Коя е стаята на семейство Суоуп?
Поразгледа ни, реши, че сме безопасни и отговори:
— Петнайсета.
После отново се концентрира върху прекрасния свят на пътните знаци.
Пред стая номер 15 бе паркирана прашна кафява каравана, марка „Шевролет“. Освен пуловера на предната седалка и празната кутия от цигари на задното стъкло, в колата нямаше следи от живот.
— Това нещо е тяхно — каза Бевърли. — Имаха навик да го паркират незаконно пред главния вход. Веднъж един от пазачите залепи предупредителна лепенка на стъклото. Ема изтърча разплакана до колата и му се оплака, че детето е болно. Той скъса фиша за глобата.
Почуках на вратата. Никакъв отговор. Почуках пак по-силно. Отново никакъв звук. Стаята имаше един-единствен прозорец, замъглен от мръсотия. Найлонова завеса скриваше окончателно гледката вътре. Почуках за трети път и когато тишината остана непокътната, се върнахме обратно на рецепцията.
— Извинете, знаете ли къде са Суоуп? Дали са в стаята си? — попитах кротко.
Летаргично поклащане на главата.
— Имате ли телефонна централа? — обади се Бевърли.
Иранецът вдигна поглед от четивото и премигна.
— Кои сте вие? Какво желаете?
Английският му бе с тежък акцент, маниерите му — далече от изисканите.
— Ние сме от Западната педиатрична болница. Там се лекува детето на Суоуп. Много е важно да говорим с тях.
— Нищо не знам.
Погледът му кацна обратно върху списанието с кодовете на моторните превозни средства.
— Имате ли номератор? — повтори Бевърли.
Едва забележимо кимване.
— Тогава позвънете в стаята, моля.
С театрален жест той се завлачи през вратата към задното помещение. След минутка се яви обратно.
— Няма никой.
— Но колата им е паркирана отпред.
— Слушай, госпожо, не знам за никакви коли. Искате стаята, добре. А сега, махайте се.