— Обади се в полицията, Бев — предложих аз.
Явно, че междувременно бе успял да смръкне амфетамин, защото лицето му оживя мигновено и той заприказва като силно жестикулираше.
— Полицията? Защо полицията? Вие защо създавате неприятности?
— Няма неприятности — отговорих. — Просто искаме да поговорим със Суоуп.
Той разпери ръце.
— Отидоха на разходка — видях. Тръгнаха в тази посока.
Сочеше на изток.
— Не е твърде вероятно. Детето с тях е болно. — Обърнах се към Бев. — Видях телефон в газовата станция на ъгъла. Иди да съобщиш за съмнително изчезване.
Тя направи крачка към вратата. Иранецът вдигна подвижния тезгях и дойде от нашата страна.
— Какво искате? Защо правите неприятности?
— Слушай — рекох, — не ми пука какви гадни малки игрички си имаш в другите стаи. Трябва да говорим със семейството от петнайсета.
Той извади връзка ключове от джоба си.
— Елате, ще ви покажа, че не са тук. После ще ме оставите на мира, нали?
— Договорихме се.
Панталоните му висяха около тялото като чувал, докато се тътреше по асфалта. Мърмореше и дрънкаше ключовете.
Бързо превъртане на китката и ключалката щракна.
Вратата простена, докато се отваряше. Влязохме вътре. Служителят побледня. Бевърли промълви „О, боже“, а аз задуших у себе си надигащото се чувство на ужас.
Стаята бе малка, тъмна и опустошена.
Земните принадлежности на семейство Суоуп бяха претършувани и измъкнати от трите картонени куфара, които лежаха разкъсани на едното от двете легла. Дрехи и лични вещи бяха разпръснати навсякъде — лосиони, шампоани и дезодоранти течаха от пробитите и строшени флакони и шишета, като оставяха лепкави струйки по износения килим. Върху пластмасовия абажур на лампиона висеше дамско бельо. Булевардни романи и жълти вестници накъсани на парчета покриваха стаята като конфети. Навсякъде се търкаляха отворени консервни кутии и бутилки. Съдържанието им се процеждаше бавно и образуваше могилки по пода. Стаята вонеше на гнилоч и застоял въздух.
Само встрани от леглото едно парче килим бе останало чисто от храна и боклуци, но съвсем не бе празно. Бе покрито с тъмнокафява пихтиеста купчина с размери около петнайсет сантиметра.
— О, не — изстена Бевърли, залюля се, политна напред и едва успях да я задържа да не се сгромоляса.
Няма нужда да си бил дълго време в болница, за да различиш веднага вида на съсирената кръв. Лицето на иранеца стана бяло като платно.
— Хайде — хванах го за кльощавите рамене и го изведох навън. — Сега сме длъжни да се обадим в полицията.
Добре е да познаваш някого в службите. Особено, ако това е най-добрият ти приятел и няма да те заподозре, когато съобщиш за престъпление. Навъртях 911 и поисках директна връзка с Майло. Той беше на събрание, но бях настоятелен и го повикаха.
— Детектив Стърджис.
— Майло, Алекс е.
— Здравей, друже. Измъкна ме от една прекрасна лекция. Изглежда, че западната част се е превърнала в последно убежище на лабораториите за наркотици. Наемат си лъскави къщурки и паркират мерцедеси на пътеките. Защо ли ми е да знам всичко това, ама кажи го на шефовете. Както и да е, какво става?
Разказах му и той мигом стана сериозен.
— Добре. Стой там. Не позволявай на никого да пипне нищо. Ще задействам нещата. Сигурно много хора ще започнат да се мотаят наоколо, затова погрижи се момичето да не дрънка. Ще дойда веднага щом мога, но сигурно няма да съм първият. Затова, ако някой те притеснява, само спомени името ми и се надявам, че няма да ти дават повече зор. И без това много си видял.
Окачих слушалката и потърсих Бевърли. Видът й бе измъчен като на загазил пътник. Хванах я за ръка и заедно седнахме до иранеца, който непрекъснато мърмореше на фарси, че без съмнение времето при Аятолаха е било по-добро.
От другата страна на тезгяха забелязах кафемашина. Отидох и напълних три чаши. Иранецът взе своята с благодарност, хвана я с две ръце и я изгълта шумно. Бевърли остави своята на масичката, а аз бавно отпивах, докато чакахме.
Пет минути по-късно видяхме сигналните светлини на полицейска кола.
6.
Двамата униформени полицаи бяха мускулести гиганти, единият бял и рус, а другият — черен като въглен, успешно наподобяваше фотографски негатив на колегата си. Разпитаха ни набързо, но прекараха повече време с иранския портиер. Някак инстинктивно не го харесаха и го показаха по начин, типичен за лосанджелиската полиция — държаха се твърде любезно.