— Мисля, че помня от болничния лист — каза Бевърли — Ууди и двамата му родители са нулева група. За Rh-фактора обаче, не съм сигурна.
— И това е достатъчно. Не е някаква дяволска случайност, каквато можеш да очакваш, ако някой е застрелян или се е порязал… — Той видя изражението й и млъкна.
— Майло — казах аз, — момчето е болно от рак. Все още не е на смъртно легло — или поне довчера не беше — но болестта му е непредвидима. Може да се развие бързо, да засегне някой кръвоносен съд или да се обърне на левкемия. Ако се случи кое да е от двете, ще получи внезапен кръвоизлив.
— Господи — каза огромният детектив, а в очите му се четеше болка, — горкото дете.
— Нищо ли не можете да направите? — попита Бевърли.
— Ще направим всичко възможно да ги открием, но честно казано няма да е лесно. Вече може да са къде ли не.
— Не съобщавате ли при подобни случаи на издирване в телевизията или вестниците? — настояваше Бевърли.
— Това вече е направено. Веднага щом Алекс ми се обади се свързах с властите в Ла Виста. Шерифът Хутън не ги е виждал, но обеща да следи за вести от тях. Освен това ми даде добро физическо описание на семейството и аз го предадох по радиостанцията. Получиха го полицаите по главните пътища, управленията в Лос Анджелис и Сан Диего, както и всички по-големи управления между тях. Но не знаем нито каква марка превозно средство търсим, нито номера му. Можете ли да се сетите за нещо друго в допълнение към тези мерки?
Това беше искрен въпрос за идеи, без капка сарказъм, което я изненада.
— О, не — призна тя, — нищо не мога да измисля. Просто се надявам, че ще го намерите.
— Аз също се надявам. Мога ли да ви наричам Бевърли?
— Да, разбира се.
— Нямам никаква блестяща идея за този случай, Бевърли, но ти обещавам, че много ще го обмисля. Ако ти се сетиш за нещо, обади ми се. — Подаде й визитна картичка. — Каквото и да се сетиш, нали? А сега ще помоля някой от колегите да те закара до вкъщи.
— Алекс би могъл…
На устните му блесна широка усмивка.
— Ще трябва да си поговоря малко за това с Алекс. Ще намеря някой друг.
Той отиде при шестимата си колеги, избра най-хубавия между тях — строен, висок около метър и осемдесет, с черни къдрици и бели зъби — и го доведе при нас.
— Госпожице Лукас, това е полицай Фиеро.
— До къде да ви закарам, госпожице? — Фиеро повдигна шапката си.
Бев му даде адрес в Уестууд и той я поведе към патрулната кола.
Тя тъкмо влизаше, когато Майло затършува из джоба на ризата си и извика:
— Ей, Брайън, почакай малко.
Фиеро спря и Майло приближи до колата. Аз изтичах с него.
— Това говори ли ти нещо, Бевърли? — Той й подаде кибритена кутийка.
Тя я разгледа.
— Бюро за запознанства „Адам и Ева“. Да. Една от сестрите ми каза, че Нона Суоуп е започнала работа в това бюро. Спомням си, че ми се стори странно — да постъпва на работа при положение че е в града временно. — Тя огледа кибрита по-внимателно. — Какво всъщност е това — бюро за проститутки или нещо от този род?
— Нещо от този род.
— Знаех си, че е дивачка — каза тя сърдито и му върна кутийката. — Това ли е всичко?
— А-ха.
— Тогава бих искала да се прибера вкъщи.
Майло даде знак, Фиеро седна зад волана и запали двигателя.
— Много е раздразнителна тази госпожица — подметна Майло, след като отпътуваха.
— Преди беше младо, сладко същество — казах аз. — Но дългогодишната работа в онкологичното отделение й се е отразила.
Той се намръщи.
— Голяма бъркотия е там — каза, махвайки към №15.
— Изглежда зле, нали?
— Нали не искаш да се отдам на размишления точно в този момент? Може и да е отвличане, може и да не е. Стаята е била преобърната от някой, който е бил ядосан. Но дали не са били само родители, вбесени от това, че детето им е болно, или са се изплашили и объркали, че са го взели от болницата? Ти си работил с хора в това положение. Знаеш ли в друг случай някой да е откачал така?
Върнах се няколко години назад.
— Винаги е имало ярост — казах му. — В повечето случаи хората я изразяваха гласно. Но понякога и физически. Спомням си един баща, който простреля лекар интернист. Човекът бе загубил крака си при ловна злополука три седмици преди дъщеря му да постъпи в болницата с тумор в бъбреците. В деня след смъртта й бащата дойде в отделението с няколко пистолета. Обикновено именно тези, които не искат да приемат реалността, потискат всичко в себе си и не споделят с никого изживяното, са най-избухливи.