Вратата беше заключена, но Майло я удари толкова силно, че стените се разтресоха и тя се отвори. Висок, добре сложен ямаец на около двайсет и няколко, подаде глава и заговори недружелюбно. Майло натика значката си в махагоновата му мутра и му затвори устата.
— Здрасти — каза Майло, ухилен до уши.
— Какво мога да направя за вас, полицай? — попита черният, като арогантно натъртваше думите.
— Като за начало можеш да ни пуснеш да влезем.
Без да чака съдействие, Майло се облегна на вратата. Това свари ямаеца неподготвен. Той отстъпи и ние влязохме.
Стаята не приличаше много на приемна, беше малко по-голяма от килер, но „Съвременните комуникации“ надали имаха голямо посещение. Стените бяха боядисани в слонова кост, единствената мебел бе хром-никелова маса, върху която се мъдреха електрическа пишеща машина и телефон, а зад масата — въртящ се стол.
Стената отзад бе украсена с фототапет на двойка сърфисти в Калифорния. Те позираха като Адам и Ева, а отдолу пишеше: „Пратете специално послание до специалния човек“. Езикът на Ева бе в ухото на Адам и въпреки че лицето му бе застинало в досада, смокиновото листо се бе надигнало в знак на задоволство.
Вляво от масата имаше врата. Ямаецът застана пред нея с ръце на кръста, разкрачен и намръщен като караул.
— Искаме да говорим с Ян Рамбо.
— Имате ли разрешение за обиск?
— Господи — рече Майло с отвращение, — в този скапан град всеки си мисли, че играе във филм. „Имате ли разрешително за обиск?“ — имитира го той присмехулно. — Ти да не си втори клас бе, чешит? Хайде, почукай и й кажи, че сме тук.
Ямаецът не помръдна.
— Без разрешително не може да влезете.
— Леле какъв е нападателен — подсвирна Майло.
Той пъхна ръце в джобовете си, попрегърби се и тръгна напред докато носът му стигна на милиметър от ямаеца. Все едно че щеше да го целуне по ескимоски.
— Няма смисъл да усложняваме нещата — каза той. — Зная, че госпожица Рамбо е заета жена, че е чиста като току-що паднал сняг. Ако не беше така, можехме вече да претърсваме помещенията. Тогава наистина щяхме да се нуждаем от разрешително. Всичко, което искаме обаче, е да си поговорим с нея. Тъй като явно не си напреднал много в правните науки и не си наясно с тия работи, нека ти обясня, че когато човек идва за обикновен разговор разрешително не му е необходимо.
Ноздрите на ямаеца се разшириха.
— А сега можеш да направиш две неща — продължи Майло, — или да улесниш разговора, или да ни пречиш упорито. В случай че избереш втората възможност, ще ти причиня тежки телесни повреди, без да споменавам голямата болка и ще те арестувам под предлог, че си оказал съпротива на полицай при изпълнение на служебния му дълг. Като те арестувам, ще затегна белезниците толкова здраво, че китките ти ще гангренясат, а като прибавиш и факта, че ще те обискира садист и ще те хвърлят в килия с половин дузина членове на Арийското братство, нещата съвсем загрубяват.
Ямаецът помисли върху избора си. Отстъпи назад докато гърбът му опря плътно вратата, но Майло отново се залепи за него, като му дишаше в лицето.
— Ще погледна дали е свободна — измънка бодигардът, отвори леко вратата и се плъзна през нея.
Появи се веднага, очите му тлееха от изтощение, та само успя да посочи с глава към отворената врата.
Последвахме го в празно преддверие. Той спря пред двойната врата и набра шифър на таблото с бутони. С тихо бръмчене вратата се отвори.
Зад цилиндрично метално бюро с мраморен плот седеше тъмнокоса жена. Кабинетът бе голям като бална зала. Подът бе покрит с мек фабричен килим с цвят на мокър цимент. Зад гърба й имаше стена от матово стъкло, която откриваше неясна гледка към планината Санта Моника и долината отвъд.
Някакъв щур дизайнер бе вихрил фантазията си в кабинета — безмилостно модерни бледоморави кожени столове, пластмасова масичка за кафе, на чиито ръбове можеше да се реже хляб, бюфет от палисандрово дърво и шагрен в стил „Арт Деко“. Подобна мебел бях видял наскоро в каталог на „Сотби“. Продаваха я за сума по-голяма от целогодишната заплата на Майло. До тази композиция следваше работен кът: палисандрова маса за преговори, етажерки пълни с черни папки, два компютъра, а в един ъгъл имаше фотографско оборудване.
Ямаецът се облегна на вратата и отново зае позата на часовой. Опитваше се да добие войнствено изражение, но кръвта нахлу под черната му кожа.