— В какво точно се състоеше работата й? — продължи да разпитва Майло.
— Точно в това да предава поздравления. Имаме няколко основни пароли: лекар и сестра, учител и ученичка, Адам и Ева, господар и робиня или обратното. Стари клишета, но средният простак не може да се отърве от клишетата дори когато фантазира. Клиентът си избира парола, ние изпращаме съответната двойка и те разиграват поздравления. Например: „Честит Рожден Ден, Джо Смит, това е от момчетата от покер компанията, с която се събираш във вторник“ и така започва купонът. Всичко е законно — те се забавляват, но не правят нищо, което да противоречи на наказателния кодекс.
— А колко струва това на покер приятелите?
— Двеста долара. Шейсет от тях са за моите служители — делят ги на половина и си взимат бакшиша.
Смятах наум. Като работи на половин работен ден, Нона може да изкарва над сто долара дневно. Това са големи пари за провинциално момиче, едва излязло от пубертета.
— Ами ако клиентът плати повече, за да види повече? — попитах аз.
Тя ме изгледа остро.
— Чудех се дали въобще можете да говорите. Вече ви казах, че служителите ми могат да правят каквото си искат в свободното си време. Щом номера с паролата приключи, те са свободни. Обичате ли джаз?
— Обичам хубав джаз — отговорих аз.
— Аз също. Обичам Майлс, Колтрейн и Бърд. И знаете ли кое е онова, което ги прави велики? Умението да импровизират. Не очаквайте от мен да не поощря импровизацията.
Тя извади нова цигара и я запали от догарящата в устата й.
— Значи само това е била работата й, а? — настоя Майло. — Поздравления.
— Може и други неща да е правила. Имах планове за нея — да участва във филми и да се снима в списания.
Месестото й лице се разтегли в усмивка.
— С нея се работеше лесно — сваляше си дрехите без да й мигне окото. Сигурно в провинцията ги възпитават такива необуздани.
Размачка цигарата между късите си пръсти.
— Да, имах планове, но тя ме напусна. Работи една седмица — тя щракна с пръсти — и хайде…
— Не спомена ли къде отива?
— Нито дума. И аз не попитах. Ние не сме заместител на семейството. Тук само работим. Не се държа като майка и не бих искала да се отнасят с мен като с такава. Плътта идва и си отива — този град е пълен с идеални тела, които си мислят, че ще направят големите пари. Някои учат по-бързо от другите. Колкото по-високо летиш, толкова по-силно ще се удариш като паднеш. Но червенокосата — призна тя — имаше мозък.
— Познавате ли някой, който би могъл да ни каже нещо за нея?
— Не мога да се сетя за никого. Тя нищо не споделяше.
— Ами онези, на които е носела поздравления?
— Онзи. Той беше един. Тя се задържа само седмица. Не мога веднага да си спомня името му, а и нямам намерение да ровя в документацията да го търся. И без това дотук получихте много безплатна информация. — Посочи папката. — Даже можете да видите това.
— Поразмърдайте паметта си — притисна я Майло, — не е чак толкова трудно — колко коне имате в тази конюшня?
— Ще се изненадате — каза тя и прекара ръка през мраморния плот. — Закривам срещата.
— Слушайте какво — настоя Майло, — помогнахте ни малко, но това не означава, че сте велика. Навън е горещо, а тук имате страхотен климатик и прекрасна гледка. Нужно ли е да се потите в полицията и да чакате адвоката си да се появи бог знае кога? — Той подаде ръцете си с дланите нагоре и с момчешка усмивка добави: — Искате ли да опитаме отново?
Мътните очички се присвиха, а лицето й доби противен свински вид. Натисна някакво копче и Леон изникна.
— Кой работеше с червенокосата, онази Суоуп?
— Дъг — отговори той без колебание.
— Как е фамилното му име? — озъби се тя.
— Кармайкъл. Дъглас Кармайкъл.
Тя се обърна към нас:
— Това достатъчно ли е?
— Дайте ми папката — протегна ръка Майло.
— Дръж — нареди и ямаецът я взе. — Дай им да я разгледат.
Майло я пое и тръгнахме към вратата.
— Ей, чакайте малко! — запротестира грубо тя. — Не може да я вземете със себе си. Тя ми върши работа.
— Ще извадя ксерокопие и ще ви пратя оригинала по пощата.
Тя започна да спори, но спря по средата на думата. Като излизахме чухме, че крещи на Леон.