— Ето това е вид убийство, с какъвто никога не съм се сблъсквал.
Раул бе казал същото с други думи. Споменах му за това.
— А този Мелендес-Линч не иска ли да следва законовите процедури?
— Мъчеше се да ги избегне. Но не е изключено случаят да завърши в съда.
Той поклати огромната си глава и сложи ръка на рамото ми.
— Ще се ослушвам за всяка вест. Ще те осведомявам веднага, щом нещо изникне.
— Задължен съм ти. И ти благодаря за всичко, Майло.
— Няма за какво. Наистина.
Стиснахме си ръце.
— Поздрави дизайнерката, когато се върне.
— Непременно. И ти поздрави Рик.
Слязох от колата. Фаровете на „Матадор“-а опипваха чакъла, докато Майло се изнизваше от паркинга. Отсеченото дърдорене на радио-диспечера, напомнящо пънк рок концерт, увисна във въздуха след него.
Карах на изток към „Сънсет“. Имах намерение да се отклоня по „Бевърли Глен“ и да се прибирам. Тогава си спомних, че къщата е празна. Разговорът с Майло за Робин отвори някои рани и нямах желание да оставам сам с мислите си. Сетих се, че Раул не знае какво сме открили в „Морски бриз“ и реших, че моментът е съвсем подходящ да му разкажа.
Заварих го приведен над бюрото си да драска бележки по черновата на някакъв изследователски труд. Почуках леко на отворената врата.
— Алекс! — изправи се да ме посрещне. — Как беше? Успя ли да ги убедиш?
Предадох му накратко събитията от деня.
— Господи. — Той се свлече на стола си. — Това е невероятно. Невероятно.
Въздъхна, стисна челюстта си с ръце, после взе един молив и започна да го търкаля напред-назад върху бюрото.
— Имаше ли много кръв?
— Едно петно, широко около 15 см.
— Малко е за кръвоизлив — промърмори си той. — Нямаше ли някаква друга течност? Жлъчна или еметична?
— Не видях нищо такова. Трудно ми е да кажа. Стаята беше същински ад.
— Без съмнение е било варварски обред. Казах ти, Алекс, те са луди, онези от „Тач“. Да откраднат дете, а след това да изпаднат в такъв амок! Холизмът не е нищо друго, освен прикритие на анархия и нихилизъм.
Мозъкът му скачаше от заключение на заключение с квантови стъпки, но нямах нито желание, нито сили да споря с него.
— А какво направи полицията?
— Детективът, който се зае с цялата бъркотия, е мой приятел. Направи го, за да ми услужи. Разпространена е бюлетина с пълна информация за семейството, шерифът в Ла Виста знае, че трябва да бъде нащрек за тях. Направиха анализ на местопроизшествието и събраха информацията в доклад. Това е, освен ако не решиш издирването да продължи.
— А твоят приятел дискретен ли е?
— Много.
— Добре. Не можем да си позволим историята да се раздуха и да стане прицел на медиите. Говорил ли си някога с пресата? Те са идиоти, Алекс, лешояди. Най-зли са русокосите от телевизията. Те са безмозъчни, с фалшиви усмивки и винаги се мъчат да те подведат да направиш някое скандално изказване — че почти сме изнамерили цяр против рака например. Търсят единствено сензацията и бързото възнаграждение. Представяш ли си какво ще направят от подобна история?
Яростта бързо зае мястото на поражението и свръхенергията го накара да скочи от стола. Зашари из кабинета с къси, нервни стъпки, удряше с юмрук дланта си, извиваше се, за да не бутне купищата книги и ръкописи, връщаше се до бюрото и ругаеше на испански.
— Мислиш ли, че трябва да се обърна към съда, Алекс?
— Труден въпрос. Трябва да решиш дали публичността ще помогне на момчето. Имал ли си друг подобен случай?
— Веднъж. Миналата година едно момиченце имаше нужда от преливане на кръв. Родителите бяха от сектата „Свидетелите на Йехова“ и се налагаше да получим разрешението им, за да извършим трансфузията. Те не ни се противопоставиха, въпреки че цялото им поведение сякаш казваше: „вярата не ни позволява да ви упълномощим, но щом сме принудени да сътрудничим, ще го направим“. Искаха да спасят детето си, Алекс, и бяха щастливи, когато смъкнахме отговорността от плещите им. Детето е живо до ден-днешен и се развива нормално. Така трябваше да стане и с детето на Суоуп, а не да умира в някакво непристойно леговище на шамани.
Пъхна ръка в джоба на бялата си престилка, извади пакет солени бисквити, скъса найлоновата опаковка и започна да гризе, докато не свършиха. Изтръска трохите от мустаците си и продължи:
— Дори в случая с онези от „Свидетелите“ медиите се опитаха да направят сензация като подмятаха, че ние насилваме семейството. Един от тв каналите изпрати някакъв репортер кретен, преоблечен като санитар да вземе интервю от мен. Сигурно в детството си е мечтал да бъде лекар, но се е провалил на изпитите. Перчеше се с някакъв малък диктофон и се обърна към мен на малко име, Алекс! Все едно сме си приятели. Изгоних го, а той пусна картината в рубриката „Без коментар“, за да изглежда сякаш прикривам вината си. Слава богу, родителите се вслушаха в съвета ми и също отказаха да разговарят с него. Така нареченото противоречие замря дотам — нямаше леш и лешоядите отидоха да я търсят другаде.