Той докосна с пръст носа си и смръкна.
— И малко нещо смъркач, а?
— Евентуално и това.
— Ще ти кажа какво ще направим. След като свършим с Кармайкъл, ще отидем в болницата и ще го разпитам. Пак малко ще кривна встрани, защото моята банда красавци, дето ти разправях, започна да действа — навсякъде гъмжи от самопризнания. Стрелците са били четиринайсетгодишни. Ще бъдат изпратени в Поправителното. Всеки момент и магазина за ликьор ще бъде затворен — Дел Харди разпитва един доносник, който изглежда многообещаващ. А аз чакам резултати от компютъра, ако изобщо той може да даде отговор.
Той напусна „Четвърто авеню“, продължи на юг към Пико, насочи се към Тихия океан и продължи в южна посока към Винъс. Мина покрай студиото на Робин — незабележима фасада с боядисани отвътре прозорци — но и двамата нищо не споменахме. Околността се бе променила от бедна и мръсна до чиста и доста привлекателна, когато влязохме в пристанището.
Къщата на Дъг Кармайкъл бе в пешеходната зона западно от океана, почти на брега. Представляваше кораб, акостирал на сушата. Всички части на трюма и амбразурите бяха високи и тесни, със здраво забити клинове. Екстериорът бе решен изцяло в синьо, стените бяха облицовани с дървена ламперия и бели первази. Морски чакъл украсяваше фронтона над входната врата, елегантно декорирана с непрозрачно стъкло. Пространството пред нея преливаше от различни увивни и висящи растения. Ограда от жив плет и бели дървени стълбове завършваше творението. Всичко изглеждаше чисто и добре поддържано.
Място толкова близко до морето сигурно струваше доста солидна сума пари.
— Може би за изпълняване на фантазиите се плаща добре — казах аз.
— Винаги е било така.
Майло натисна звънеца. Вратата бързо се отвори и един висок мъж с черно-бяла карирана риза, избелели джинси и тиранти, ни обля с усмивка, в която прозираше страх. Представи ни се със: „Здрасти, аз съм Дъг“ и ни покани вътре.
Бе моя възраст. Изненадах се, защото очаквах някой по-млад. Косата му бе рядка и руса, подстригана на стълби и изсушена със сешоар, така че да изглежда елегантно разрошена. Освен нея притежаваше късо подрязана червено-руса брада, небесносини очи като на манекен от списание и гладка златиста кожа. С една дума застаряващо, но добре запазено момче от плажа.
Вътрешните стени бяха разрушени, за да се създаде едно помещение от 300 квадрата — за по-добър живот. Мебелите бяха от светло дърво, стените — бели като стриди. Във въздуха се долавяше мирис на лимоново масло. Имаше литографии с морски пейзажи, аквариум със солена вода, миниатюрна кухничка и полуразгънато пухено легло. Всеки предмет бе на мястото си, сякаш току-що изваден от кутия.
В средата на помещението нивото на пода бе по-ниско и бе полузапълнено с модулна холна гарнитура от тъмнозелено кадифе. Слязохме долу и седнахме. Предложи ни кафе от кана, поставена върху масичката.
Наля три чаши и седна срещу нас, все така усмихнат и все така уплашен.
— Детектив Стърджис — гледаше ту към мен, ту към Майло, който потвърди с кимване на глава, — по телефона ми казахте, че посещението ви е свързано с Нона Суоуп.
— Правилно, г-н Кармайкъл.
— Още в началото бих искал да ви кажа, че едва ли ще ви помогна много, защото я познавам съвсем бегло.
— Участвали сте заедно с нея в представления по поръчка. — Майло извади дежурния си бележник и молив.
Кармайкъл се засмя нервно.
— Три или четири пъти. Тя не остана за дълго.
— А-ха.
Кармайкъл отпи от кафето, постави чашата на масата и щракна със ставите на пръстите си. Имаше стоманени плещи, виждаше се всеки мускул, а вените на ръцете му бяха изпъкнали.
— Не знам къде е — каза той.
— Никой не е казал, че е изчезнала, г-н Кармайкъл.
— Ян Рамбо ми се обади и ми обясни за какво става дума. Тя каза, че сте извадили досието ми.
— Това притеснява ли ви, г-н Кармайкъл?
— Да, притеснява ме. То е лично и не виждам какво общо има с другите работи.
Опитваше се да се вземе в ръце, но въпреки мускулите у него имаше нещо прекалено хрисимо и детско.
— Г-н Кармайкъл, нещо ви тревожеше при разговора ни по телефона, бяхте прекалено нервен. Искам да знам защо?