Майло се облегна назад и кръстоса крака.
Винаги е много впечатляващо, когато някой със здрава физика започва да се изтощава. Сякаш гледаш как се срутва паметник. Видях изражението върху лицето на русия мъж и ми се прииска да съм някъде другаде.
— Разкажете ни — подтикна го Майло.
— Това си е моя идиотска грешка. Сега ми се налага да плащам.
Той стана, отиде в кухнята и се върна с шишенце пълно с хапчета.
— Витамин „В 12“. Необходим ми е, когато съм в стрес. — Отвъртя капачката, изсипа три капсули, сдъвка ги и ги глътна с кафе. — Не би трябвало да приемам толкова много кофеин, но той ме успокоява. Парадоксална реакция.
— Какво си намислил, Дъг?
— Работата ми в „Адам и Ева“ бе тайна. Поне досега. През цялото време знаех, че е рисковано, че мога да се натъкна на някой познат. Не знам, може би това е част от играта.
— Не се интересуваме от частния ти живот. Просто ни кажи какво знаеш за Нона Суоуп.
— Но, ако тази история завърши в съда, ще бъда призован, нали?
— Има вероятност да се случи — съгласи се Майло, — но още сме твърде далече от това. Засега искаме да намерим Нона и родителите й, за да можем да спасим живота на едно малко момче.
Детективът разказа с големи подробности за липомата на Ууди. Той бе запаметил всичко чуто от мен и сега го бълваше в красивото лице на Кармайкъл. Русият направи всичко възможно да не слуша, но се провали. Разбра всичко и изглеждаше наранен. Очевидно бе чувствителен човек и си дадох сметка, че го харесвам.
— Господи, тя ми каза, че има болно братче, но въобще не обясни от какво е болно.
— Какво още ти разказа?
— Честно казано, почти нищо. Тя не говореше много за каквото и да е. Твърдеше, че иска да стане артистка — обичайната заблуда, която можеш да чуеш от повечето момичета. Но не приличаше на депресирана, както бихте очаквали, заради болното момче.
Майло смени темата.
— Какви пиески изпълнявахте двамата с нея?
Връщането към най-важната тема на работата му отново го развълнува. Той дърпаше пръстите на ръцете си, а после ги извиваше. Върху раменете му се появиха изпъкнали възли.
— Вероятно трябва да си взема адвокат, преди да продължим разговора.
— Уреди си го сам — отговор Майло като посочи телефона.
Кармайкъл въздъхна и поклати глава.
— Не, това би усложнило нещата още повече. Слушайте, бих могъл да ви разкажа някои свои впечатления за личността на Нона, ако това ви интересува.
— Ще ни помогне.
— Но това е всичко, което мога да ви предложа. Впечатления, не факти. Какво ще кажете, ако ви помоля да забравите откъде сте ги получили?
— Дъг, ние знаем кой е баща ти, знаем и всичко за провала ти, затова престани да се въртиш около темата, а пристъпи направо.
Кармайкъл се втрещи и независимо от последствията, май бе готов да офейка.
— Не изпадай в паника. Въобще не ни пука за тази работа.
— Не съм перверзен тип — настояваше Кармайкъл. — Щом сте ме проучили толкова обстойно, сигурно знаете как се случи.
— Разбира се. Ти си бил танцьор в „Ланселот“. След представлението една дама от публиката те е спипала. Преговаряли сте за секс срещу пари и тя те е провалила.
— Хвана ме в капан, кучка мръсна!
„Ланселот“ бе малък стриптийз клуб в западен Лос Анджелис, сборище на жени, които си въобразяват, че свободата означава копиране на най-долните прояви на мъжкото поведение. Клубът доста време създаваше затруднения на квартала и преди няколко години полицейски и пожарникарски инспектори му отделиха особено голямо внимание. Нещастен случай със собственика доведе до неговото затваряне.
Майло потръпна.
— Както и да е, тати те извади, а досието ти беше затворено. Ти обеща да се държиш прилично.
— Да. Край на приказката, правилно ли се изразих? Само че не бе толкова просто.
Сините очи проблеснаха.
— Баща ми започна да се разпорежда с парите, наследени от мен след смъртта на мама. Беше незаконно, сигурен съм, но адвокатът, който отговаряше за завещанието, е приятел на баща ми от клуб „Калифорния“ и преди да се усетя, старецът получи контрол върху цялата сума. А аз се стиснах за палците. Все едно че отново бях малко дете, което трябва да иска разрешение за всяко нещо. Насила ме караше да ходя на училище, защото трябвало да мога сам да правя нещо. По дяволите, на трийсет и шест години съм, а уча в младежки колеж! Ако си взимам изпитите с отличие, щяло и за мен да се намери място в „Кармайкъл Ойл“. Какъв нещастник! Нищо няма да ме промени и да ме направи такъв, какъвто не съм. Какво, по дяволите, иска той от мен?