Разказах му за решението на Суоуп да не лекуват Ууди, както и за последвалото изчезване.
— Сет, това звучи ли ти като нещо, в което тази секта може да е въвлечена?
— Струва ми се малко вероятно, защото те са много саможиви. Ако се захванат с подобна история, ще привлекат твърде много внимание върху себе си.
— Но техни хора посетиха семейството — напомних му аз.
— Ако искат да разрушат нещо, защо им е да го правят толкова публично? Каза, че семейството живее близо до Убежището?
— Поне доколкото разбрах.
— Значи може просто да са били в добри съседски отношения. В малък град като Ла Виста е нормално местните да гледат с лошо око на такива особняци. А умният особняк се опитва да се сприятели. Това е добра стратегия за оцеляване.
— Като стана дума за оцеляване, как се издържат?
— Предполагам, чрез членски внос. От друга страна, Матиас е богат. Би могъл да издържа цялата секта с властта и престижа си. Ако наистина вярват в самоупованието, надали им трябват и толкова много средства.
— Само още нещо, Сет. Защо се наричат „Тач“?
Той се засмя.
— Проклет да съм, ако знам. Мисля, че ще задам този въпрос на някой от абсолвентите.
Мал Уърти ми се обади по-късно през деня.
— Излиза, че г-жа Мууди не е получила плъх, защото й е било писано да получава по-големи и по-хубави неща. Тази сутрин е намерила изкормено куче, обесено на червата си на бравата на предната врата. Освен това го е кастрирал и напъхал топките в устата му.
Единствено погнусата ме накара да замълча.
— Какъв човек, а? На всичко отгоре се обадил по телефона, в разрез със заповедта, говорил с момчето и го карал да избяга. То се подчинило и минаха седем часа докато успеят да го открият. Хванаха го вчера късно вечерта. Мотаело се из паркинга на някакъв търговски център, на пет мили от дома. Явно е мислело, че баща му ще го вземе и отведе. Когато никой не се появил, горкото дете си изкарало акъла. Безсмислено е да казвам, че Дарлийн се е побъркала. Обаждам се да те помоля да поговориш с децата. В момента грижата за психичното им здраве е нужна повече от всичко друго.
— Те видели ли са кучето?
— Слава богу, не. Тя изчистила всичко преди да могат да го видят. Кога можеш да се срещнеш с тях?
— Не мога да отида в кабинета преди събота.
Бях наел част от апартамента на един колега в Брентууд. Беше ми необходим кабинет за съдебни експертизи, но можех да го използвам само в края на седмицата.
— И тук можеш да свършиш тази работа, само насрочи час.
— Можеш ли да ги доведеш след няколко часа?
— Дадено.
Офисите на „Трентън, Уърти и Ла Роса“ се намираха в надстройката на една престижна сграда на пресечката между „Роксбъри“ и „Уилшър“. Мал, облечен елегантно в тъмносиня коприна и камгар от Бижан, беше излязъл в чакалнята, за да ме посрещне лично. Каза ми, че ще бъдем в неговия кабинет. Спомних си, че стаята винаги ми приличаше на пещера с тъмните си стени и прекалено голямото, подобно на абстрактна скулптура безформено бюро, назъбените модернистични гравюри, окачени по ламперията и полиците, пълни със скъпи — и чупливи — сувенири. Не беше идеалното място за провеждане на терапия на деца, но трябваше да свърши работа.
Пренаредих някои столове, преместих една ъглова маса и направих място за игра в средата. От куфара си извадих хартия, моливи, пастели, марионетки и малка къщурка и ги сложих на масата. Сетне отидох да взема децата на Мууди.
Те чакаха в юридическата библиотека: Дарлийн, Карлтън Конли и децата, които бяха облечени като че ли отиваха на черква.
Тригодишната Ейприл носеше бяла рокля от тафта и бели кожени сандалки върху чорапи с дантелен кант. Русата й коса бе сплетена и вързана с панделка. Беше се сгушила сънливо в скута на майка си, лющеше коричката на някаква рана на коляното и си смучеше палеца.
Брат й бе като от уестърн: бяла риза, кафяви рипсени панталони с маншети обърнати нагоре, небрежно вързана вратовръзка и кафяви половинки обувки. Лицето му бе ожулено, а тъмната му коса зализана в неуспешен опит да бъде накарана да застане мирно. Като всяко деветгодишно момче, изглеждаше окаян в тази премяна. Когато ме видя, се извърна.