— В тази догадка има резон.
— Естествено, аз съм про-фе-си-о-на-лист.
Той се засмя. Топлият ромон на смеха му скоро бе заменен от студената тишина на затаените подозрения.
— Има още една възможност — не издържах аз накрая.
— Е, щом отваряш дума — да, има. — Зелените му очи потъмняха меланхолично. — Децата да са погребани на друго място. Този, който го е направил, се е изплашил от нещо преди да успее да зарови и тях в Бенедикт. Там е пълно с койоти и какви ли не твари. Виждаш две очи и си глътваш езика. Правдоподобно е.
Сърцето ме сви и се бях вцепенил още когато разбрах за убийството и през цялото време вниманието ми се щураше между това, което казваше Майло и образите, които непрекъснато изникваха пред очите ми. Но сега цялата тежест на думите му се стовари върху мен и ми се наложи да събера всичките си сили, за да не рухна смазан.
— И все пак ще продължиш да го търсиш, нали?
Той ме погледна, учуден от настойчивия ми тон.
— Обръщаме цял Бенедикт от призори, Алекс, ходим от врата на врата да разпитваме дали случайно някой не е видял нещо. Но беше тъмно, така че е почти невероятно да има очевидци. Ще обходим и останалите каньони — Малибу, Топанга, Колдуотър, Лоръл, както и Глен. Това са хиляди часове безплодно търсене.
Върнах се на темата за убийството на родителите, защото от цялата потресаващо мрачна история предпочитах да говоря за това, отколкото да си представям какво се е случило на Ууди.
— В Бенедикт ли са били застреляни?
— Изглежда, не. По земята нямаше следи от кръв и не открихме гилзи. Не сме съвсем сигурни заради дъжда, но всеки от тях има по шест куршумни рани. Толкова много стрелба трябва да е вдигнала доста шум, а освен това щяхме да открием гилзите. Били са убити другаде, Алекс, и след това заровени. Няма никакви следи от стъпки или автомобилни гуми, но те явно са заличени от дъжда.
Той яростно късаше от франзелата с малките си, остри зъби и дъвчеше шумно.
— Искаш ли още кафе? — предложих му.
— Не, благодаря. Нервите ми са опънати до крайност.
Той се наведе напред и опря широките си, дебели пръсти върху масата.
— Съжалявам, Алекс. Знам, че детето не ти е безразлично.
— Все едно сънувам кошмари — признах му. — Опитвам се да не мисля за него.
В този момент, сякаш нарочно, малкото бледо лице изплува в съзнанието ми. Играехме на „Дама“ в полиетиленовата стая…
— Като видях мотелската стая наистина помислих, че са си заминали вкъщи, че е имало някаква семейна разпра — говореше той мрачно. — От огледа на телата съдебната експертиза предполага, че са били убити преди няколко дни. Може би скоро след като детето е изчезнало от болницата.
— Безсмислено е да умуваме за това, Майло — опитах се да го кажа успокоително. — Нямаше начин да се досетим.
— Така е. Мога ли да ползвам тоалетната?
Когато той си отиде, се насилих да се съвзема — почти без успех. Ръцете ми трепереха, а главата бучеше. Последното, от което имах нужда сега, бе да остана сам, в безпомощност и терзание. Исках да се разсея като правя нещо. Бих отишъл до болницата да кажа на Раул за убийствата, но Майло ме помоли да не го правя. Започнах да се разхождам из стаята, напълних чаша с кафе, хвърлих го в мивката, взех вестника и отворих на програмата на телевизията. Рано сутринта щяха да дават нова версия на сериала „Санта Моника“ и документален филм за Уилям Бъроуз. Последното звучеше достатъчно чудновато, за да ме откъсне от действителността. Тъкмо излизах, когато Робин ми се обади от Япония.
Не й казах за историята със Суоуп. Ние винаги сме били откровени един към друг и съвестта ме загриза, че съм скрил нещо от нея. От друга страна, продължих да размишлявам, така трябваше да направя, защото ужасните новини чути от такова голямо разстояние щяха само да я обременят с голямо притеснение.
В опит да потуша чувството си за вина, прекарах доста време в телефонен разговор с един цветар, който щеше да изпрати от мое име дузина червени рози от другата страна на земното кълбо.
14.
Обади ми се някаква жена. Гласът й бе развълнуван и ми се струваше познат.
— Д-р Делауер, нуждая се от помощта ви.
Опитах се да отгатна — дали не беше отдавнашна пациентка, отново изпаднала в криза? Ако е така, това че не мога да се сетя за нея само би задълбочило депресията й. Реших да се преструвам, докато не открия коя е.