Паркирах пред входа на сградата, излязох в сухата жега и тръгнах към вратата. Възпоменателна плоча с името на Ла Виста, загинал геройски през Втората световна война и датирана от 1947 година, бе поставена в ляво от централния вход. Влязох в огромното антре, което съдържаше само две овехтели дървени скамейки. Огледах се за указание, но не видях такова. Все пак чух звук от пишеща машина и се насочих към него. Стъпките ми отекваха из празния коридор.
Открих една жена, която чукаше по механична машина „Роял“ в малка и добре натъпкана с дървени кантонерки стаичка. Цялата обстановка бе гротескна. Електрически вентилатор подухваше от тавана, като си играеше с краищата на косите й.
Покашлях се. Тя вдигна стреснато поглед, но после се усмихна. Попитах я къде мога да намеря шерифа. Тя ми посочи задна стълба, която водеше към втория етаж.
На края на стълбата имаше скромна съдебна зала, в която, както личеше, отдавна не е стъпвал човешки крак. Върху зелена табела с големи луминесцентни букви бе написано „ШЕРИФ“. Под нея имаше стрелка, сочеща надясно.
Силите на реда в Ла Виста бяха разположени в тъмна стаичка с две дървени бюра, лишен от живот команден пулт и млъкнала телексна машина. Карта на областта заемаше цяла една стена. Декорът завършваха афиши на търсени престъпници и добре заключен шкаф за оръжие. В средата на задната стена имаше метална врата с четиримилиметрово непроницаемо стъкло.
Мъж в бежова униформа седеше на едното бюро, но изглеждаше прекалено млад за титуляр — бузите му бяха розови като на бебе, а бадемовите очи — откровено наивни под кафявите вежди. Той обаче бе единствен в помещението, а указателната табелка на гърдите му сочеше „Заместник В. Брагдън“. Четеше земеделско списание и когато влязох, вдигна поглед и ме изгледа като типично ченге: предупредително, аналитично и с вродена недоверчивост.
— Аз съм доктор Делауер, дойдох да взема д-р Мелендес-Линч.
В. Брагдън стана, запаса кобура си и изчезна зад вратата. Върна се заедно с мъж на около петдесет, който сякаш току-що бе излязъл от плакат на „Ремингтън“. Беше нисък и кривокрак, но с широки рамене и як като скала, а походката му бе наперена като на петле. Върху главата му прилежно бе поставена чисто нова шапка „Стетсън“ с широка периферия. Предположението за суетност се потвърждаваше от майсторлъка на шивача му: ризата и панталоните му бяха прекалено вталени, за да подчертаят яката му физика.
Косата под шапката бе високо подстригана. Чертите на лицето му бяха добре оформени и в израза му имаше нещо птиче. Тънки сиви мустачки заемаха пространството под орловия му нос.
Ръката му, обхванала моята, се оказа неочаквано тънка. Другата му ръка почиваше върху ръчно изработен кобур, в който се гушеше четирийсет и пет милиметров „Колт“.
— Докторе — каза с дълбок и мелодичен глас. — Шериф Реймънд Хутън.
Когато стиснах ръката му, не усетих напрежение — човекът добре съзнаваше силата си. Обърна се към Брагдън:
— Уолт.
Заместникът с бебешкото лице ме огледа още веднъж и се върна на бюрото си.
— Хайде, докторе.
Тънкото стъкло отделяше триметров коридор. От лявата му страна имаше врата, обкантена с болтове. Канцеларията на шерифа бе отдясно. Таванът бе висок, осветен от слънцето и напоен с миризма на тютюн.
Той седна зад овехтяло бюро и ми посочи не по-ново кресло. Свали си шапката и я окачи на закачалка от еленови рога.
Извади пакет „Честърфийлд“ и ми предложи цигара. След като отказах запали, облегна се назад и погледна през прозореца. Широкият френски прозорец предлагаше гледка към авеню „Ориндж“ и очите на шерифа Хутън проследиха един камион, полунатоварен със стока. Изчака да престане трясъкът, преди да проговори.
— Вие сте психиатър?
— Психолог.
Държеше цигарата между палеца и показалеца си и жадно дърпаше от нея.
— И сте тук в качеството си на приятел на д-р Линч, не като професионален капацитет.
Тонът му показваше, че последното би било по-подходящо за случая.
— Точно така.
Ще ви заведа да го видите след минутка. Но бих искал да ви подготвя. Той има вид, сякаш е падал в трап за лов на диви животни. Не ние, обаче, сме го подредили така.
— Разбирам. Детектив Стърджис каза, че е започнал битка с членове на сектата „Тач“ и нещата са завършили зле за него.
Устните на Хутън се изкривиха под мустачките. Това по някакъв начин сумира нещата.