— Разбирам.
— Надявам се, докторе.
Той откачи шапката и я сложи на главата си.
— Нека идем да видим какво прави известният експерт.
Катинарът на металната врата отговори с шум на ключа на Хутън. От другата страна имаше три килии една до друга. Сетих се за кабинките на „Ламинарния поток“. Затворът бе горещ и влажен. Вонеше на човешки изпражнения и пот.
— Той е в последната.
Последвах го по пътеката без прозорци.
Раул седеше на метална скамейка, закована за стената, втренчен в пода. Килията му бе голяма два квадратни метра и имаше само легло, също заковано и покрито с тънък, твърд матрак, тоалетна без капак и цинков леген за миене. От вонята личеше, че тоалетната не е във върховна форма.
Хутън отключи и влязохме вътре.
Раул погледна нагоре с едно око. Другото бе моравочерно и съвсем затворено. Под лявото му ухо имаше съсирена кръв. Устните му бяха подпухнали, с цвят на сурово месо. Бялата му копринена риза висеше отворена, защото липсваха няколко копчета и през отвора се показваха нежните му космати гърди. Имаше синьо-черна контузия на гръдния кош. Ръкавът на ризата бе разкъсан и се вееше свободно. Бяха му отнели вратовръзката, колана и връзките, и видях обувките от алигаторска кожа — смачкани и окаляни, с протъркан език, висящ особено патетично.
Като видя изражението на лицето ми, Хутън каза:
— Искахме да го почистим, но той се наежи и го оставихме в този вид.
Раул изръмжа нещо на испански. Хутън ме погледна с виновните очи на родител, чието дете е направило някоя пакост.
— Можете да си вървите, д-р Линч. Доктор Делауер ще ви заведе у дома. Можем да откараме колата ви до Лос Анджелис за ваша сметка или пък я оставете за поправка тук. Зак Пийрсъл познава чуждите…
— Няма да ходя никъде — прекъсна го Раул.
— Д-р Линч…
— Казвам се Мелендес-Линч и вашето упорство непрекъснато да го забравяте въобще не ме обижда. Няма да си тръгна, докато истината не излезе наяве.
— Докторе, потенциално се намирате в голяма опасност. Пускам ви срещу гаранция, само и само да опростя нещата за всички нас. Знам, че сте преживели много…
— Не се дръжте с мен снизходително, шерифе. И престанете да защитавате тези сектанти убийци!
— Раул — казах аз.
— Не, Алекс, нищо не разбираш. Тези хора са почти кретени. Дори дървото на познанието да се изсипе пред прага им, те не биха се навели да вдигнат плода.
Хутън размърда челюстта си, сякаш за да се зареди с доза търпение.
— Искам да изчезнете от града ми — каза той тихо.
— Няма да го направя.
Раул настояваше, като се бе впил с две ръце в скамейката, сякаш демонстрираше своята непримиримост.
— Шерифе, оставете ни да поговорим насаме.
Хутън повдигна рамене, напусна килията и ме заключи вътре. Той се отдалечи и след като заключи и металната врата отвън, се обърнах към Раул.
— Какво ти става, по дяволите?
— Не ми дръж лекции, Алекс.
Той скочи и ме заплаши с юмрук в лицето.
Инстинктивно отстъпих. Раул забеляза протегнатата си ръка, пусна я свободно до тялото си и измърмори нещо като извинение. Строполи се като разфасован и седна на леглото.
— Какво те е прихванало, та предприе тази еднолична атака на онова място?
— Знам, че те са там. Зад онези порти, чувствам го!
— И само заради вътрешното си чувство ти превърна „Волво“-то в убийствен танк? Помниш ли, че ти сам нарече интуицията „просто друга форма на ненормалните фокус-мокус“?
— Сега е друго. Те не биха ме пуснали вътре. И ако това не е доказателство, че нещо се крие там, здраве му кажи! — Той се ощипа по дланта. — Ще се добера някак си до това място и ще го разпердушиня, докато ги намеря.
— Това е лудост. Какво толкова намери у тези Суоуп, че се превърна в проклет каубой?
Той покри с длани лицето си.
Седнах до него и го прегърнах през рамо. Беше мокър от пот.
— Хайде, нека се махаме оттук — насърчих го аз.
— Алекс — въздъхна дълбоко и тежко и продължи да упорства като магаре. — Онкологията е специалност за онези, които искат да научат как се губи красиво. Не да се обича провала, или да се приема, но да се страда с достойнство, както се налага на пациента. Знаеш ли, че бях първенец на моя курс?
— Не съм изненадан.