16.
Хутън се обади на някакъв телефон, но бях далече и не можах да чуя с кого говори. След десетина минути се появи мъж по риза и шерифът се завтече да го посрещне.
— Благодаря ти, че дойде толкова скоро, Езра.
— За мен е удоволствие да ви помогна, шерифе.
Гласът му бе мек, модулиран и равен.
Изглеждаше около четиридесет и пет — петдесетгодишен, средно висок, но слаб, прегърбен, приличаше по-скоро на учен. Целият бе някак компактен и стегнат. Малката му глава бе покрита с рядка прошарена коса, сресана назад. Миниатюрните му уши бяха разположени близко едно до друго. Лицето му имаше правилни черти, но бе твърде нежно, за да го нарека красиво. По ризата с къс ръкав нямаше петна и не бе измачкана, въпреки горещината. Сиво-кафявите му панталони изглеждаха като да са били току-що изпрани. Носеше осмоъгълни очила без рамка, а калъфа към тях бе прибрал в джоба на ризата.
Приличаше на човек, който никога не се поти.
Изправих се, а той деликатно ме огледа, за да ме прецени.
— Езра, — каза Хутън, — това е д-р Делауер, психолог от Лос Анджелис. Бил е целия този път, за да вземе онзи, за когото ти говорих. Докторе, запознайте се с г-н Езра Маймън, най-добрият адвокат в града.
Стегнатият мъж леко се засмя.
— Шерифът малко преувеличава — каза той, като ми подаде малката си, мазолеста ръка. — Всъщност аз съм единственият адвокат в Ла Виста и обикновено случаите ми не са много сериозни.
— Езра е собственик на рядък вид плодов разсадник съвсем близо до града — обясни Хутън. — Казва, че е пенсионер, но все още го търсим за работа от време на време.
— Занимавам се със сравнително лесни случаи като завещания и дребно имущество — каза Маймън. — Ако това се окаже криминална история, ще трябва да си намерите специалист.
— Няма страшно — засука мустак Хутън, — не е нищо криминално. Но има един малък проблем, както ти казах по телефона.
Маймън кимна.
— Сега ми обясни по-подробно — каза той.
Слушаше спокойно, без нищо да каже. Веднъж или два пъти се обърна към мен и ми се усмихна. Когато Хутън свърши, адвокатът сложи пръст на устните си и се загледа в тавана, все едно че смяташе на ум. След минута на безмълвно съзерцание каза:
— Искам да видя клиента си.
Стоя половин час в килията. Опитах се да убия времето и се зачетох в някаква статия в едно списание. Ставаше дума за полицаите по големите пътища. Чак след известно време се усетих, че статията всъщност е за фатални катастрофи. Беше придружена от снимки и подробни описания на автомобилните ужасии. Не можех да си обясня защо им е на хората, които всекидневно стават свидетели на подобни касапници да ги документират със снимки. Може би така се дистанцираха — единственият начин за утеха на воайора. Оставих списанието и се задоволих да гледам В. Брагдън, който обясняваше нещо за отглеждането на люцерна, а в същото време си чоплеше ноктите.
Най-сетне се чу някакъв звън.
— Влез и го доведи, Уолт — нареди Хутън.
Брагдън каза „Да, сър“, изчезна и се върна с Маймън.
— Мисля — каза адвокатът, — че ще успеем да стигнем до компромис.
— Не на мене тия, Езра.
Тримата седнахме около едно от бюрата.
— Д-р Мелендес-Линч е много интелигентен човек — каза Маймън. — Може би е малко по-голям инат, отколкото е нужно. Но според мен съвсем не е злонамерен.
— Много е досаден, Езра.
— Бил е твърде разпален в опита си да изпълни лекарския си дълг. Но както всички знаем, Ууди е смъртно болен. Д-р Мелендес-Линч смята, че може да го излекува и се вижда като спасител на един човешки живот.
Маймън говореше кротко, но твърдо. Можеше да бъде на страната на Хутън, но вместо това се държеше като истински адвокат. Не мислех, че е на моя страна и това ме впечатли.
Лицето на Хутън потъмня от яд.
— Момчето не е тук. Знаеш го точно толкова добре, колкото го знам и аз.
— Моят клиент е емпирик. Иска сам да провери мястото.
— Той няма да се приближи до там при никакви обстоятелства.
— Съгласен съм с теб, защото това би могло да причини проблеми. Обаче той склони д-р Делауер да направи оглед на Убежището. Обеща, че ще си плати глобите и ще напусне без да вдига шум, ако добрият доктор не открие нищо подозрително.