Матиас отново не помръдна.
Хутън се обърна към мен.
— Ваш ред е.
— Г-н Матиас — започнах.
— Моля ви, наричайте ме само Матиас. Тук избягваме титлите.
— Матиас, не съм дошъл да нарушавам…
Той ме прекъсна като махна с ръка.
— Напълно наясно съм с естеството на посещението ви. Питайте каквото ви интересува.
— Благодаря. Д-р Мелендес-Линч смята, че имате нещо общо с бягството на Ууди Суоуп от болницата и последвалото изчезване на семейството.
— Градска лудост — каза гуруто. — Лудост. — Той повтори думата, все едно искаше да се увери, че е не е богохулно да я изрече.
— Ще съм доволен да чуя вашето мнение по случая.
Той пое дълбоко въздух, затвори очи, отвори ги и заговори:
— Не мога да ви помогна. Те не бяха общителни хора, каквито сме всъщност и ние. Познавахме се бегло. Срещали сме се случайно — по улицата, разменяли сме небрежни усмивки. Един-два пъти купихме семена за посев от тях. През лятото на първата година от заселването ни тук момичето работеше при нас — помагаше в кухнята.
— Работата й временна ли беше?
— Да. В началото още не можехме да се справяме сами и наехме няколко местни юноши да ни помагат. Доколкото си спомням, работеше в кухнята. Чистеше, миеше и палеше пещите.
— Как се справяше с работата?
Подобната на захарен памук брада се отвори там, където трябваше да е устата му и изрази усмивка.
— За съвременните стандарти живеем доста скромно. Малцина от младите харесват този начин на живот.
Тук се намеси Хутън.
— Нона беше — е жизнено момиче. Не е лошо дете, просто е малко буйна.
Разбрах какво искат да ми кажат: създавала е проблеми. Припомних си разказа на Кармайкъл за ергенския гуляй. Подобна спонтанност може да причини поразии в толкова дисциплинирано място. Сигурно се е увъртала около мъжете. Но дори това да имаше някаква връзка с нашия проблем, аз не можех да я видя.
— Можете ли да ми кажете нещо друго, което би помогнало?
Той се втренчи в мен. Погледът му бе напрегнат, почти го усещах. Трудно ми бе да го издържа.
— Страхувам се, че не.
Хутън смени позата си в стола притеснено. Безпокойството му се дължеше на липсата на никотин. Ръката му се прокрадна до джоба с цигарите, но спря.
— Ще изляза малко на въздух — каза той и излезе.
Матиас не обърна внимание на напускането му.
— Значи не познавахте добре семейството — продължих аз. — Но двама от вашите хора са ги посетили в болницата. Не че се съмнявам в думите ви, но не мога да не ви задам въпроса отново.
Той въздъхна.
— Изпратихме Барън и Дилайла в Лос Анджелис по работа. Смятахме, че покрай нея ще е добре да посетят Суоуп. Занесоха на семейството пресни плодове от градините ни.
— Не за медицински цели? — усмихнах се аз.
— Не — каза той с учудване. — За ядене. И удоволствие.
— Значи е било просто приятелско посещение.
— В известен смисъл, да.
— Какво искате да кажете?
— Ние не сме общителни. Не си бъбрим с хората. Посещението ни бе на добра воля, а не част от някакви престъпни планове. Не сме правили никакви опити да се месим в лечебната програма на детето. Е, в момента виждам Барън и Дилайла да идват насам, така че имате шанс да получите допълнителни подробности.
— Ще ви бъда благодарен.
Една вена изпъкна на челото му в средата на вдлъбнатия белег и започна да пулсира. Протегна ръце, все едно питаше „Какво още искате?“. Като се вгледах в лицето му отдалече, ми заприлича на някой друг. Приликата ме наведе на следващия въпрос.
— Има един лекар, който се е грижел за Ууди. Нарича се Огъстъс Валкроа. Той ми каза, че е идвал тук. Помните ли го?
Матиас усука краищата на брадата си около дългия си пръст.
— Веднъж-два пъти годишно организираме семинари за органичното градинарство и медитацията. Не за агитация, ако така си мислите, а за просвещение. Може би е присъствал на някой от тях. Но не си го спомням лично.
Дадох му физическо описание на Валкроа, но и то не му говореше нищо.
— В такъв случай, това е. Благодаря ви за помощта.
Той седеше неподвижно, без да мига. В оскъдната светлина на стаята зениците му се бяха разширили толкова, че от белезникавите му ириси почти нищо не бе останало. Очите му бяха хипнотични, с омайващ магнетизъм.