Изведох го от стаята и поехме надолу по стълбата.
През целия път към къщи бе мълчалив. Не излезе от вцепенението си дори и когато една грубиянка от пътната полиция ни измъкна от колата и поиска документи за самоличност. Прие унижението с мълчаливо съгласие, което ми се стори жалко. Преди два часа той бе агресивен и готов за битка. Чудех се дали не бе паднал духом от акумулирания стрес, или пък цикличните промени в настроението бяха част от характера му, която никога не бях опознал.
Бях прегладнял, но в този „гръндж“ аранжимент той не беше за ресторант, затова купих два сандвича и „Кока-Кола“ от едно капанче в Санта Ана и отбих колата встрани от пътя, близо до един обществен парк. Подадох на Раул храната, а аз изядох своята, докато наблюдавах група тийнейджъри, играещи софтбол на мръкване. Когато се обърнах да го погледна, той бе заспал. Все още неразопакованият сандвич бе увиснал в ръката му. Взех го от него, хвърлих го в близкото кошче и запалих „Севил“-а. Той се размърда, но не се събуди, а когато се качих на магистралата, вече кротко похъркваше.
Пристигнахме в Лос Анджелис около седем, точно когато движението към центъра на града вече бе понамаляло. Завих към изхода за Лос Фелис и едва тогава той отвори очи.
— Какъв е адресът ти, Раул?
— Не, закарай ме в болницата.
— Не си във форма да се върнеш там.
— Трябва. Хелън ще чака.
— Само ще я изплашиш с вида си. Най-малкото, иди вкъщи да се поосвежиш най-напред.
— Имам дрехи за смяна в кабинета си. Моля те, Алекс.
Вдигнах ръце пред упорството му и се отправих към „Уестърн Педс“. След като паркирах на лекарския паркинг, го изпратих до предния вход на „Принцли“.
— Благодаря ти — промълви с поглед, забит в земята.
— Пази се.
По обратния път към колата срещнах Бевърли Лукас, която напускаше отделението. Изглеждаше уморена и страдаща, огъната под тежестта на голямата си чанта.
— Алекс, толкова се радвам, че те виждам.
— Какво се е случило?
Огледа се, за да се увери, че никой не ни подслушва.
— Оджи. Той ми съсипа живота, откакто приятелят ти го разпита, наричаше ме неверница. Дори се опита да ме притеснява в болницата, но дежурният лекар го спря.
— Копеле.
Тя разтърси глава.
— Най-лошото е, че му влизам в положението, ние бяхме… близки, някога. Какво прави в леглото си е негова работа.
Хванах я за раменете.
— Ти постъпи правилно. Ако можеш да се дистанцираш достатъчно, ще можеш да разбереш очевидното. Не му позволявай да се върне при теб.
Тя потръпна от заплахата в гласа ми.
— Знам, че си прав. С разума си го разбирам. Но той съвсем пропада и това ме наранява. Не мога да променя чувствата си.
Тя започна да плаче. Три медицински сестри идваха към нас. Издърпах я от пътеката и я заведох по стълбата до лекарския етаж.
— Какво искаше да кажеш с това „съвсем пропада“?
— Държи се странно. Дрогира се и пие повече от обичайното. Като животно в клетка е. Тази сутрин ме измъкна от отделението и ме заключи в заседателната зала. Нахвърли се върху мен.
Тя сведе поглед от срам.
— Каза ми, че съм най-добрата, която някога е притежавал, всъщност се опита да ме обладае. Когато го спрях, изглеждаше разбит. Говореше несвързано. После започна да се нахвърля върху Мелендес-Линч — щял да го жертва като агнец и щял да се опита да използва случая Суоуп, за да прекрати приятелството. Започна да се смее. Това бе истеричен смях, Алекс, страховит. Каза, че държи резервен коз. Че Мелендес-Линч никога няма да се отърве от него.
— Обясни ли какво има предвид?
— Попитах го. Просто се изсмя отново и напусна. Алекс, тревожа се. Тъкмо бях тръгнала към стажантското общежитие, за да се уверя, че е добре.
Опитах се да я разубедя, но бе неотстъпчива. Тя притежаваше безкрайно чувство за вина. Някой ден щеше да направи от някого чудесна изтривалка.
Ясно бе, че иска да я придружа до общежитието и колкото и да бях уморен, съгласих се да тръгна с нея, в случай че играта загрубее.
Общежитието за стажанти бе на булеварда срещу болницата. Сградата бе триетажна, покрита с небоядисан бетон отвън и с подземен паркинг. Някои от прозорците бяха украсени с цветя върху перваза или висящи на макраме растения. Но нищо не й пречеше да прилича на онова, което се нарича евтина квартира.