Непрекъснато премислях, докато не ме заболя главата. Седях напрегнато на ръба на стола и гледах в една точка, като слепец в лабиринт.
Не можех да се съсредоточа върху наличното, преди да открия липсващото. Ако бях погледнал клинично, като психолог, логичната връзка щеше да се изясни по-бързо.
Бях професионалист в изкуството на психотерапията — припомняне на миналото като способ за измъкване на настоящото и тълкуването му по подходящ начин. Прилича малко на детективската работа — да се бъхтиш в непроходимите алеи на подсъзнанието. Знаех, че трябва да започна с детайлното и внимателно изучаване на предисторията.
Четирима души си бяха отишли от този свят по неестествен начин. Ако тяхната смърт продължаваше да бъде един хаос от несвързани помежду си ужасии, то причината бе в липсата на предистория. Защото на миналото не бе обърнато необходимото внимание.
Това трябваше да се поправи. Бе нещо повече от академично упражнение. Ставаше въпрос за няколко човешки живота.
Отказах да приема съмненията, че децата на Суоуп са живи. В момента вероятността не бе по-голяма от нула. За хиляден път си спомних момченцето от пластмасовата камера, безпомощно, зависимо, потенциално лечимо, но заредено с вътрешна бомба, която всеки момент може да избухне. Трябваше да бъде открито, или щеше да умре в болка.
Скован от яд поради собствената си безпомощност, се люлеех като махало от алтруизъм до самозащита. Майло ме бе предупредил да се пазя, но да стоя в бездействие бе най-опасно от всичко.
Някой бе по петите ми. Новината за оцеляването ми можеше да изплува на повърхността. Ловецът щеше да се върне, за да поправи грешката и този път ще направи всичко възможно да не си губи времето. Не можеше и не трябваше да участвам в тази игра на изчакване. Не можех да си позволя да живея като човек, чакащ на опашка за смърт.
Имаше работа за вършене. Изследване. Ексхумация.
Компасът сочеше юг.
19.
Доверието е най-големият риск. Но без упование никога нищо не може да се постигне.
Проблемът в този хаос не бе дали да поема риска да повярвам на някого, или не. Най-важното бе кому можех да се доверя.
Дел Харди, разбира се, бе една от възможностите. Но в случая аз не виждах нито него, нито пък цялата полиция въобще много полезни. Те бяха професионалисти, които работеха с факти. Всичко, което аз можех да им предложа, бяха смътни подозрения и интуитивни опасения. Харди би ме изслушал учтиво, после ще ми благодари за сведенията, ще каже да не се безпокоя и с това случаят ще приключи.
Отговорите, които ми бяха необходими трябваше да дойдат от вътрешен човек. Само някой, който бе познавал Суоуп приживе можеше да хвърли светлина върху смъртта им.
Шериф Хутън приличаше на сериозен мъж. Но както повечето големи жаби в тясна кожа, той прекалено се вживяваше в ролята си. Въобразяваше си, че законът в Ла Виста, това е самият той и всяко престъпление е лична обида към него. Припомних си яда му след като предположих, че Ууди и Нона може би са някъде из града. Такива неща в неговия гьол просто не се случваха.
Този вид местен патриотизъм отглеждаше неправилен подход, като например формалното съвместно съществуване между града и сектата „Тач“. Погледнато от положителната страна, то би довело до взаимна търпимост, но откъм негативната — бе само поглед в тунел.
Не можех да се обърна към Хутън за помощ. Той не би допуснал при никакви обстоятелства проучванията на външни хора и спречкването с Раул със сигурност бе затвърдило неговата позиция. Не можех и да се шляя из града и да се впускам в разговори с непознати. В този момент всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Ла Виста бе затворена клетка.
После се сетих за Езра Маймън.
Имаше някакво простичко чувство за собствено достойнство и независимост на духа, които ме бяха впечатлили у този човек. Той се бе втурнал в една каша и за минути бе успял да я изясни. Защитата на интересите на външни лица, които при това създаваха главоболия, против интересите на шерифа, би довело някой по-лабилен мъж до неприятности. Маймън бе приел присърце работата и я бе свършил дяволски добре. Той имаше здрава гърбина и умна глава.
Не по-маловажен бе и фактът, че аз можех да разчитам единствено на него.
Взех номера от информацията и му се обадих.