Само очите му се бяха променили от деня, в който го видях за пръв път. Онзи следобед във Винъс цветът им напомняше безоблачно небе. Сега гледах чифт бездънни черни ями: разширени зеници, заобиколени от тънки кръгове лед. Очи на луд, които изследваха караваната като шареха между бутилката „Садърн Комфорт“, пияното момиче и мен.
— Би трябвало да те убия веднага, затова че си я налял с тази отрова.
— Не съм. Сама си я взе.
— Млъквай!
Нона направи опит да се изправи, но не можа да се задържи на краката си.
Кармайкъл ме посочи с пушката.
— Сядай на земята, там срещу стената и си подложи ръцете под задника. Добре. Сега стой мирно, или ще се наложи да ти причиня болка. — Обърна се към Нона: — Ела тук, сестричке.
Тя се приближи до него и се олюля над бедрото му. Една огромна ръка обгърна раменете й, сякаш да я предпази от непредвидена опасност. Това бе ръката със секирата.
— Направи ли ти нещо, бебчо?
Тя ме погледна. Знаеше, че е мой съдник, премисляше отговора си. Накрая поклати засрамено глава.
— Не, държа се прилично. Просто говореше. Иска да води Ууди в болницата.
— Как ли пък не — изсъска Кармайкъл. — Такъв е пъкленият им план — да тъпчат хората с отрова и да си прибират банкнотките.
Тя го погледна.
— Не знам, Дъг, болестта не се оправя.
— Даде ли му витамин C?
— Точно както ми каза.
— Ами ябълката?
— Не я изяде. Много му се спеше.
— Опитай пак. Ако не му се яде ябълка, има праскови и сливи. И портокали. Тези продукти са съвсем пресни, току-що набрани и напълно естествени. Давай му плодове и течности заедно с витамините и ще видиш, че температурата ще спадне.
— Момчето е в опасност — рекох аз, — нуждае се от нещо повече от витамин C.
— Казах ти да млъкваш. Или искаш веднага да свърша с теб?
— Не мисля, че иска да ни причини нещо лошо — каза момичето с хрисим глас.
Той й се усмихна с необикновена топлота, примесена с благосклонност.
— Ти иди при момчето, сестричке. Приготви му храната.
Тя се опита да каже нещо, но Кармайкъл я прекъсна със светкавична усмивка и подкрепи жеста с кимване. Тя примирено изчезна зад завесата.
Когато останахме сами, той затвори вратата на караваната с ритник и седна срещу мен, с гръб към стената. Гледах като втрещен двойното дуло на пушката — смъртоносни осем милиметра.
— Налага ми се да те убия.
Каза го спокойно, после продължи с извинителен тон:
— Нищо лично, нали разбираш? Но ние сме семейство, а ти си заплаха за нас.
Последното нещо, което желаех да изразя, бе скептицизъм и бях сигурен, че не го направих. Но физическият му радар бе подготвен за стрелба и не се знаеше какво ще накара този параноик да натисне спусъка. Той започна да се върти нервно и насочи пушката, като се целеше в тънката просека между веждите ми. Пъчеше масивните си рамене и ме гледаше с лош поглед.
— Ние сме семейство. Не се нуждаем от кръвна проба, за да го докажем.
— Разбира се, че не — съгласих се аз, а в устата ми сякаш имаше памук. — Важна е емоционалната връзка.
Той ме погледна строго, за да се увери, че не го подигравам. Надянах маската на искреността и замръзнах с този израз на лицето.
Брадвата се клатеше свободно в ръката му, а наточеното й острие стържеше по пода.
— Точно така. Важни са чувствата. Нашите чувства бяха изковани в болка. Ние сме трима против целия свят. Нашето семейство е такова, каквото трябва да бъде — светиня против цялата онази лудост навън. Зона на спасението. Красиво и скъпоценно. И аз съм длъжен да го закрилям.
Нямах план за бягство. В момента даже надежда за спасение нямах. Можех единствено да спечеля малко време като го накарам да говори.
— Разбирам те, ти си главата на семейството.
Сините очи излъчиха топлина, като пламъци от запален бензин.
— Единственият, който някога е бил. Другите двама бяха сатани, родители само на книга. Те злоупотребиха с правата си. Опитаха се да разрушат семейството отвътре.
— Знам, Дъг. Тази вечер бях в къщата. Видях оранжерията. Прочетох някои от дневниците на Суоуп.
Лицето му се смрази в ужасяващ израз. Той сграбчи брадвата и я хвърли напосоки. Тя се заби в отсрещния шкаф. Караваната се разтресе, а завесата се разлюля. Това движение не му костваше абсолютно никакво усилие, дори ръката, която държеше пушката не трепна. Зад завесата нещо прошава, но момичето не се появи.