Хутън се наведе, хвана 45-милиметровия с две ръце и простреля Кармайкъл в тила. Куршумът разкъса гърлото му. Той се стисна за гушата, всмука въздух, издаде някакви гърлени звуци и се строполи.
Момичето успя да грабне пушката и то доста сръчно. Взря се в тялото на земята. Крайниците му потрепваха и тя ги гледаше прикована, докато не спряха. Косата й бе рошава, нощният бриз я разбъркваше. Изплашените й очи бяха влажни.
Червата на Кармайкъл се пръснаха. Красивото лице доби сериозен израз. Тя вдигна очи, насочи дулото към мен, после поклати глава, завъртя се и се прицели в шерифа.
— Ти си като всички останали — изплю се в лицето му.
Преди шерифът да й отговори, тя се извърна отново към трупа и започна да му говори с напевен глас:
— Той е като всички останали, Дъг. Не ни помагаше, защото е добър, или защото е на наша страна, както ти мислеше. Направил го е, защото е шибан страхливец. Страхувал се е, че ще издам мръсните му тайни.
— Млъкни, момиче — предупреди я Хутън.
Тя не му обърна внимание.
— Той ме чука, Дъг, като всички онези дърти, зли мръсници с мръсните си членове и провисналите си топки. Когато бях съвсем малко момиче. След като онова чудовище ме отвори. Праведната ръка на закона. — Тя се изсмя подигравателно. — Само му смигнах и той ме погълна жадно. Беше ненаситен. Трябваше да го правим всеки ден. В къщата му. В камиона му. Взимаше ме след училище и ме водеше на възвишенията да го правим. Сега какво мислиш за стария ни приятел Рей, Дъг?
Хутън й изкрещя да спре. Но гласът му не звучеше убедително и той се сви. Изглеждаше съсухрен и безпомощен, въпреки големия пистолет, който държеше.
Тя продължи да говори на трупа като подсмърчаше.
— Ти бе толкова добър и доверчив, Дъг… Мислеше го за наш приятел, мислеше, че ни помага да се скрием, защото като нас не обича лекарите… Защото ни разбира. Но причината съвсем не е била тази. Той би ни издал веднага, но е бил застрашен от тайната, която щях да издам, ако го бе направил… Щях да кажа на всички, че ме е чукал. И ме е пребивал.
Хутън погледна „Колт“-а, преглътна някаква ужасна мисъл и освободи спусъка.
— Нона, нали не иск…
— Той си мисли, че е баща на Ууди, защото така го лъжех през всичките тези години. — Тя погали цевта и се изкиска. — Е, може и да съм казвала истината, може и да не съм. Може би дори не зная. Никога не сме правили кръвни проби, за да установим, нали, Рей?
— Ти си луда — каза той. — Ще те пъхна в затвора. — После се обърна към мен: — Тя е луда — нали виждате?
— Така ли? — Тя обви спусъка с пръсти и се усмихна. — Мисля, че знаеш добре кой е луд. Знаеш всичко за лудите малки момиченца. Като малката, дебела, луда Марла, която винаги седи самичка, клати се напред-назад и пише тъпи, луди стихчета. Говори си сама и си подмокря гащичките. Държи се като бебе. Тя беше луда, нали, Рей? Дебела и грозна побъркана.
— Затвори си устата…
— Ти затвори своята, дърто копеле! — избухна тя. — Кой, по дяволите, си ти, че да ми казваш какво да правя? Чукаше ме всеки ден. Вкарваше ми го, а после ме пребиваше. — Тя се усмихна зловещо. — Поне това разказах на Лудата Марла. Трябваше да видиш малките й свински очички. Разказах й много подробно. Как свършваше и молеше за още. Шериф. Сигурно съм разстроила бедничкото дете, защото на следващия ден взе едно въже и…
Хутън изграчи нещо и тръгна към нея.
Тя се изсмя и го застреля от упор.
Той се свлече като мокро парче хартия. Тя застана над него и отново дръпна спусъка. Дулото отскочи и напълни тялото му с още един куршум.
Махнах пръстите й от оръжието и го оставих да падне между двата трупа. Тя не се възпротиви. Сложи главата си на рамото ми и се усмихна мило.
Взех я със себе си и тръгнах да търся „Ел Камино“-то. Не беше трудно да го открия. Хутън го бе паркирал пред самия вход, при оградата. Наблюдавах я внимателно докато се обаждах по радиостанцията.
26.
Един късен неделен следобед стоях на поляната срещу входа на Убежището и чаках Матиас. В продължение на трийсет и шест часа в цялата южна половина от щата непрестанно духаха горещи ветрове. Дори сега, малко преди залез-слънце, беше страшно задушно. Струваше ми се, че джинсите, ризата и якето от телешка кожа са твърде дебело облекло за това време. Имах чувството, че лепна и всичко ме сърби. Скрих се под сянката на вековните дъбове, които обграждаха фонтана.