Подобен разговор бяха водили стотици пъти от години насам. Нищо неозначаващи реплики, които като че ли бяха единственият им начин на общуване. „Как върви училището?“, „Благодаря, добре.“, „Някакви проблеми?“, „Не, татко.“ и „Чудесно.“. Като двама непознати, които си говорят за времето и никой от тях не слуша другия, нито пък се интересува от мнението му. „Е, поне единият от нас се интересува“ — мислеше си Елизабет.
Но този път Сам Рофи стоеше и наблюдаваше дъщеря си замислено. Свикнал бе да решава конкретни проблеми и макар че усещаше нещо нередно тук, нямаше никаква представа какво е то, а ако някой бе му казал, отговорът на Сам Рофи щеше да бъде: „Не ставай глупак. Аз съм дал на Елизабет всичко.“
И докато баща й се готвеше да си тръгне, Елизабет се чу да казва:
— Моят… моят клас по балет ще изнася продукция тази вечер. Ти няма да искаш да дойдеш, нали?
И още докато произнасяше думите, усети, че я изпълва ужас. Не искаше той да види колко е несръчна. Защо го попита? Но тя знаеше защо. Защото бе единственото момиче в класа, чиито родители нямаше да бъдат в залата. „Няма значение — каза си тя. — Той ще откаже да дойде, така или иначе.“ Поклати глава, сърдита на себе си, и се обърна. И не можеше да повярва, когато го чу да казва зад гърба й:
— Ще дойда.
Залата бе претъпкана от родители, роднини и приятели, които наблюдаваха ученичките, танцуващи под акомпанимента на два рояла, поставени от двете страни на сцената. Мадам Нетурова бе застанала отстрани и тактуваше на глас, докато децата играеха, привличайки вниманието на родителите към себе си.
Само няколко от децата бяха наистина грациозни и показваха, че имат талант. В изпълненията на останалите се забелязваше, че са решени да заместят дарованието с ентусиазъм. В размножената на циклостил програма бе написано, че ще има три музикални откъса от „Копелия“, „Пепеляшка“ и, неизбежно, от „Лебедово езеро“. Най-тежкото идваше със соловите изпълнения, когато всяко дете щеше да разполага с време за себе си.
Зад кулисите Елизабет бе изпаднала в пълно отчаяние. Непрекъснато надничаше през страничната завеса и всеки път, когато видеше баща си, седнал в средата на втория ред, си мислеше колко глупаво беше да го покани. През цялото време Елизабет бе успявала да бъде на заден план, скрита зад другите балерини. Но сега идваше ред на соловото й изпълнение. Чувстваше се отвратително в късата си поличка, като че ли бе в циркаджийски дрехи. Сигурна бе, че всичко ще й се смеят, когато излезе на сцената, а беше поканила баща си да гледа позора й! Единствената й утеха бе, че солото й продължаваше само шестдесет секунди. Мадам Нетурова не бе глупава. Всичко щеше да свърши толкова бързо, че никой нямаше и да я забележи. Баща й само трябваше да обърне поглед встрани и номерът й щеше да е свършил.
Елизабет следеше изпълненията на другите момичета, докато танцуваха едно по едно, и й се струваше, че те играят като Маракова, Максимова и Фонтейн. Усети нечия хладна ръка върху голото си рамо и се стресна, а мадам Нетурова изсъска:
— На палци, Елизабет, твой ред е.
Елизабет се опита да каже „Да, мадам“, но гърлото й бе пресъхнало и не можа да промълви нищо. Двете пианистки засвириха познатата тема на нейното соло. Стоеше като вцепенена, неспособна да се помръдне, а мадам Нетурова шепнеше: „Излизай веднага!“
Елизабет усети, че я бутат отзад и ето че бе на сцената — полугола, пред стотина враждебно настроени съвършено непознати хора. Не смееше да погледне към баща си. Всичко, което искаше, бе да свърши с това мъчение, колкото се може по-бързо и да избяга.
Това, което трябваше да направи, бе съвсем просто — няколко плиета, пируета и скокове. Започна да прави стъпките, като спазваше такта и си представяше, че е стройна, висока и гъвкава. Когато свърши, откъм публиката се чуха слаби, любезни аплодисменти.
Елизабет погледна надолу, към втория ред и видя, че баща й ръкопляска с горда усмивка — ръкопляскаше на нея, от което нещо у Елизабет като че ли се отпуши. Музиката беше спряла. Но Елизабет продължи да танцува, правеше плиета, пируети, скокове и батмани, изпаднала в унес. Обърканите музиканти започнаха да я догонват с такта, като първо засвири едната пианистка, а после и другата, като се опитваха да влязат в ритъма й.
Зад кулисите мадам Нетурова й правеше отчаяни значи с почервеняло от гняв лице. Но изпаднала в опиянението си, Елизабет бе прекалено щастлива, за да й обръща внимание. Единственото, което имаше значение за нея, бе, че е на сцената и танцува за баща си.
— Мистър Рофи, аз съм убедена, че нашето училище просто не може да толерира подобно поведение. — Гласът на мадам Нетурова трепереше от гняв. — Вашата дъщеря пренебрегна всички други деца и си позволи да продължава като че ли… като че ли е някаква звезда.