— Пуснали са те да се върнеш!
— Аз… аз не разбирам — запелтечи баща му. — Помислихме, че…
Самуел бързо им обясни какво се е случило и изразът на загриженост, изписан по лицата им, се смени с ужас.
— О, Боже мой! — проплака баща му. — Ще убият всички ни!
— Няма, ако ме изслушаш — успокои го Самуел.
После започна да обяснява плана си.
Петнайсет минути по-късно Самуел, баща му и двама техни съседи стояха пред портите на гетото.
— Ами ако другият пазач се върне? — прошепна баща му.
Самуел отговори:
— Трябва да рискуваме. Ако е там, ще поема всичко върху себе си.
Самуел разтвори огромните порти и се промъкна навън, като очакваше всеки миг някой да го нападне. Пъхна големия ключ в ключалката и го превъртя. Сега портите на гетото бяха заключени отвън. Самуел завърза ключа за китката си и отиде на няколко метра вляво от портите. След секунда отгоре се спусна въже, което се плъзна по стената като дебела змия. Самуел се хвана за него, а от другата страна баща му и другите започнаха да го изтеглят нагоре. Когато стигна върха на стената, Самуел направи примка на единия край на въжето, затегна я на стърчащия шип и се спусна на земята. Когато бе вече долу, разклати въжето и го освободи.
— О, Боже! — мърмореше баща му. — Какво ли ще стане по съмнало?
Самуел го погледна и отговори:
— Ще тропаме по портите и ще им викаме да ни отворят.
На разсъмване гетото гъмжеше от униформени полицаи и войници. Наложи се да търсят специален ключ, за да отворят портите при изгрев слънце, защото търговците викаха и настояваха да ги пуснат. Паул, вторият пазач, бе признал, че е напуснал поста си и е прекарал нощта в Краков, и беше арестуван. Но това все още не изясняваше мистерията с Арам. Обикновено изчезването на пазач в непосредствена близост до гетото беше идеално извинение за погром. Но полицаите бяха объркани от заключената порта. След като евреите със сигурност са били заключени вътре, те явно не са могли да го убият. Накрая решиха, че Арам сигурно е забягнал с някоя от многобройните си приятелки. Сметнаха, че може да е захвърлил тежкия и неудобен ключ някъде наоколо и претършуваха навсякъде, но не можаха да го намерят. И как да го открият, след като той бе заровен дълбоко в земята под къщата на Самуел.
Изтощен физически и психически, Самуел бе легнал и заспал почти моментално. Събуди се от виковете на някой, който го разтърсваше. Първата мисъл в главата му бе: „Намерили са тялото на Арам. Дошли са да ме хванат.“
Отвори очи. Пред него стоеше Исак и изглеждаше много възбуден.
— Изчезна! — продължаваше да вика Исак. — Кашлицата изчезна! Ела веднага у нас!
Бащата на Исак седеше в леглото. Треската бе изчезнала като по чудо. От кашлицата нямаше и следа. Когато Самуел се приближи към леглото, старецът каза:
— Мисля, че мога да хапна малко пилешка супа.
И Самуел се разплака.
Само в един ден бе отнел живота на човек и бе спасил друг.
Новината за бащата на Исак се разпространи из гетото. Роднините на умиращи мъже и жени обсадиха къщата на Рофи, молейки Самуел да им даде от магическия серум. Невъзможно бе да задоволи търсенето. Отиде при д-р Вал. Докторът бе научил за постижението на Самуел, но се отнесе скептично.
— Трябва да го видя със собствените си очи — каза той. — Приготви ми една банка и аз ще я опитам на някой от моите пациенти.
Можеше да избира от десетки болни и д-р Вал се спря на човек, който почти умираше. След двайсет и четири часа пациентът му бе на път да оздравее.
Д-р Вал отиде в конюшнята, където Самуел бе работил ден и нощ върху серума, и попита: