Отиде с колата до Пунта мура и гледаше как сардинците пекат агнета на открити огньове. Местните жители й дадоха сеада — козе сирене, обвито в тесто и намазано с топъл мед. Пи от местното бяло вино селемемонт, чийто превъзходен вкус не можеше да се срещне никъде другаде, защото бе прекалено нетрайно, за да бъде транспортирано.
Едно от любимите заведения на Елизабет бе кръчмата „Червения лъв“ в Порто Черво. Тя бе малка винарна в мазе с десет маси за хранене и старомоден бар.
Елизабет нарече тази ваканция „Времето на момчетата“. Всички те бяха синове на богати хора, идваха на тълпи и я канеха непрекъснато да плуват или да ходят на езда. Това бяха първите стъпки от ритуала на любовните закачки.
— Всичките тия момчета имат необходимите качества — уверяваше я баща й.
Според нея всички те бяха глупаци. Пиеха без мярка, говореха непрекъснато и я опипваха. Сигурна бе, че не я желаеха заради нея самата и не защото е интелигентна или заслужава внимание, а защото бе Рофи — наследница на династията Рофи. Елизабет нямаше представа, че е станала красавица, защото й бе по-лесно да вярва на отминалата реалност, отколкото на огледалото.
Момчетата я водеха на вечери и се опитваха да я вкарат в леглото си. Усещаха, че Елизабет е девствена, а някакво отклонение в мъжкото его караше всеки момък да си мисли погрешно, че ако вземе девствеността й, то тя ще се влюби в него до полуда и ще остане негова робиня завинаги. Независимо къде я водеха, вечерите неизбежно завършваха с покана за леглото. И тя любезно им отказваше.
Не знаеха какво да мислят за нея. Виждаха, че е хубава, така че от това следваше, че сигурно е глупава. Изобщо не им минаваше през ума, че е по-интелигентна от тях. Чувал ли е някой някога, че едно момиче може да бъде едновременно хубаво и интелигентно?
И така Елизабет излизаше с момчетата, за да угоди на баща си, но те всички я отегчаваха.
Рийс Уйлямс пристигна във вилата и Елизабет бе изненадана, че се радва и вълнува толкова много, виждайки го пак. Бе станал още по-привлекателен, отколкото си го спомняше.
Рийс изглеждаше щастлив, че я вижда.
— Какво е станало с тебе? — възкликна той.
— Какво имаш предвид?
— Не си ли се поглеждала скоро в огледалото?
— Не — изчерви се тя.
Той се обърна към Сам:
— Ако всички момчета не са глухи, глупави и слепи, имам чувството, че Лиз няма да остане дълго с нас.
С нас! На Елизабет й стана приятно, че го чува да казва това. Въртеше се около двамата мъже колкото се може повече, като им сервираше питиета и изпълняваше разни поръчки, радостна, че просто може да вижда Рийс. Понякога сядаше някъде отзад, заслушана в служебните им разговори, и оставаше очарована. Говореха си за сливания, нови фабрики и за продукти, с които са успели, или пък за други, с които са се провалили, и защо е станало така. Говореха за конкурентите си, планирайки стратегии и контрастратегии.
Струваше й се, че всички тия неща са много важни.
Веднъж, когато Сам работеше в горната стая, Рийс я покани на обяд. Тя го заведе в „Червения лъв“ и го наблюдаваше как хвърля стрелички по мишената до бара с другите мъже. Елизабет бе удивена, че Рийс се чувства толкова свободно. Изглеждаше, че се чувства у дома си навсякъде. Чувала бе една испанска поговорка, която досега не бе могла да разбере, но вече схващаше смисъла й, докато наблюдаваше Рийс. „Той е човек, който се чувства удобно в кожата си.“
Седнаха на малката масичка в ъгъла, покрита с червено-бяла покривка, поръчаха била с овчарски пирожки и си говореха. Рийс я попита за училището.
— Не е чак толкова зле — довери му се Елизабет. — Сега почвам да разбирам колко малко знам.
Рийс се засмя.
— Малцина стигат до това заключение. Ти свършваш през юни, нали?
— Да — отговори Елизабет, учудена, че знае това.
— Знаеш ли какво искаш да правиш след като завършиш?
Подобен въпрос бе си задавала самата тя.
— Не. Наистина не.
— Мислиш ли да се омъжиш?
Сърцето й като че ли спря да бие за миг. После разбра, че въпросът му е съвсем обикновен.
— Още не съм намерила за кого.
Сети се за мадмоазел Арио, тихите вечери пред камината и падащия сняг, което я накара да се разсмее на глас.
— Тайна ли е? — попита Рийс.
— Тайна е — искаше й се да сподели с него, но не го познаваше достатъчно добре. Елизабет установи, че всъщност изобщо не познава Рийс. Той бе чаровен и красив непознат мъж, който веднъж я бе съжалил и завел в Париж, на вечеря по случай рождения й ден.
Известно й бе, че в работата си е незаменим и че баща й се осланя на него. Но не знаеше нищо за личния му живот или пък какъв в действителност е той. Докато го наблюдаваше, Елизабет имаше усещането, че е сложна личност, че чувствата, които показва, са предназначени да прикрият онова, което е истинско, и си мислеше дали изобщо има човек, който наистина го познава.