Любимецът й сред всички братовчеди бе Алек Никълс. Майка му бе от фамилията Рофи и се бе оженила за сър Джордж Никълс, трети баронет. Елизабет се обръщаше именно към Алек, когато имаше нужда от съвет. Може би заради чувствителността и спокойствието си Алек изглеждаше някак си равен на младото момиче, а тя усещаше колко много се ласкае той от нейната привързаност. Той винаги се бе държал с нея като с равен, готов да й предложи каквато и да е подкрепа и съвет. Елизабет си спомняше, че веднъж в момент на мрачно отчаяние бе решила да избяга от къщи. Бе си приготвила куфара и после внезапно реши да позвъни на Алек в Лондон, за да му каже „сбогом“. Той бе на заседание, но излезе по средата и говори с нея по телефона повече от час. Когато свършиха, Елизабет бе решила да прости на баща си и да му даде още една възможност. Такъв бе сър Алек Никълс. Жена му — Вивиан, бе егоистична и безразсъдна. Тя бе най-егоцентричната жена, която Елизабет някога бе срещала.
Преди няколко години, когато Елизабет бе отишла за края на седмицата в имението им в Глосестършир, тя отиде на пикник сама. Бе завалял дъжд и се бе върнала по-рано в къщата. Влязла бе през задната врата и докато вървеше към хола, откъм кабинета чу гласовете им. Бяха започнали да се карат.
— Писна ми да се правя на бавачка! — викаше Вивиан. — Можеш да си вземеш безценната братовчедка и да си я забавляваш сам. Аз отивам в Лондон. Имам ангажименти.
— Разбира се, можеш да ги отложиш, Вив. Детето ще остане при нас само още един ден, а тя…
— Съжалявам, Алек. Много ми се чука и ще си го получа довечера.
— За Бога, Вивиан!
— О, набий си го в главата! Не се опитвай да ми казваш как да живея.
В този момент, преди Елизабет да се помръдне, Вивиан бе излетяла от кабинета. Погледнала бе набързо стреснатата Елизабет и бе подхвърлила весело: „Много бързо се върна, котенце!“ И изтича нагоре по стълбите.
Алек бе дошъл до вратата. Поканил я бе тихо:
— Влез, Елизабет.
Влязла бе в кабинета с неохота. Лицето на Алек бе пламнало от негодувание. Прииска й се отчаяно да го успокои, но не знаеше как. Той се приближи до голямата дървена маса, взе лулата си, напълни я с тютюн и я запали. На Елизабет й се стори, че всичко това продължава ужасно дълго.
— Трябва да разбереш Вивиан.
— Алек, това не е моя работа. Аз…
— Но в известен смисъл е. Ние сме от една фамилия. Не искам да я упрекваш.
Елизабет не можеше да повярва на ушите си. След невероятната сцена, на която току-що бе станала свидетел, Алек защищаваше жена си.
— Понякога в семейния живот — продължаваше Алек — мъжът и жената имат различни нужди. — Замълча неловко, търсейки точния израз. — Не искам да упрекваш Вивиан, защото аз… аз не мога да задоволявам някои от тези нужди. Вината не е нейна, нали разбираш?
Елизабет не успя да се въздържи и попита:
— Из… излиза ли с други мъже често?
— Боя се, че да.
Елизабет бе ужасена.
— Защо не я напуснеш?
Усмихна й се с обичайната си нежност.
— Не мога да я изоставя, детето ми. Знаеш ли, аз я обичам.
На другия ден Елизабет се върна в пансиона. От този ден нататък чувстваше Алек по-близък от останалите.
Елизабет бе загрижена напоследък за баща си. Изглеждаше разтревожен от нещо, но нямаше представа какво може да бъде то. Когато го попита, той отговори:
— Просто една малка неприятност, с която трябва да се оправя. Ще ти кажа по-късно.
Станал бе потаен и Елизабет нямаше вече достъп до личните му документи. Когато й каза: „Утре заминавам за Шамони да се покатеря малко по планините“, Елизабет се зарадва. Знаеше, че му е необходима почивка. Отслабнал бе и имаше блед и посърнал вид.
— Ще ти направя резервация — предложи му Елизабет.
— Не се безпокой. Вече е направена.
Това също не бе в неговия стил. Заминал бе на другата сутрин. Тогава го бе видяла за последен път. И повече никога нямаше да го види…
Елизабет лежеше в тъмната стая, припомняйки си миналото. Имаше нещо нереално в смъртта на баща й, може би защото той бе винаги толкова жизнен.
Той бе последният, който носеше името Рофи. Освен нея. Какво щеше да стане сега с компанията? Баща й бе държал контролния пакет. Чудеше се на кого ли щеше да бъде поверен сега.
Научи отговора на въпроса в късния следобед на следващия ден. При нея дойде адвокатът на Сам.
— Донесох ви копие от завещанието на баща ви. Неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя в такъв тъжен момент, но сметнах, че е най-добре да научите веднага. Вие сте единствената наследница на баща си. Това означава, че контролният пакет на „Рофи и синове“ е във ваши ръце.