Усмихна й се и отвърна с известно неудобство:
— Боя се, че да, моето момиче, но пък всеки си гони своето. Нашите дялове не ни вършат никаква работа, след като не можем да ги продадем. Сега ти трябва да решаваш.
Спомни си за този разговор, докато седеше сама в огромния кабинет. Страшно й се прииска да позвъни на Алек. Само трябваше да каже: „Промених решението си.“ И да се махне. Мястото й не бе тук. Чувстваше се непълноценна.
Погледна към бутоните на таблото за вътрешна връзка. Срещу един от тях бе написано: „РИЙС УЙЛЯМС“. Поколеба се за миг, а после натисна копчето.
Рийс се бе разположил срещу нея и я наблюдаваше. Елизабет усещаше точно какво си мисли той, какво си мислят всички те. Че мястото й не е тук.
— Хвърли голяма бомба на заседанието сутринта — каза Рийс.
— Съжалявам, ако съм ги разстроила.
— „Разстроила“ е много меко казано — засмя се Рийс. — Изпаднаха в шоково състояние. Всичко беше предварително подготвено. Съобщенията за пресата бяха готови за разпращане. — Погледна я внимателно за момент. — Какво те накара да не подпишеш, Лиз?
Как можеше да му обясни, че не бе нищо друго освен някакво полуинтуитивно чувство? Щеше да й се изсмее. И все пак Сам бе отказал да разреши разпродаването на акциите на „Рофи и синове“. Налагаше се да разбере защо.
Рийс като че ли четеше мислите й, защото каза:
— Твоят прапрадядо основал „Рофи и синове“ като чисто семейна копания, за да не допуска външни хора. Но тогава компанията е била малка. Нещата са се променили. Ние ръководим една от най-големите фармацевтични фирми в света. Който и да седне на мястото на баща ти, ще трябва да взема всички решения. Отговорността е страшно голяма.
Погледна го и се зачуди дали с тия думи не я съветва да се оттегли.
— Ще ми помогнеш ли?
— Знаеш, че ще ти помогна.
Изведнъж се почувства облекчена и разбра колко много е разчитала на него.
— Първото нещо, което трябва да направим — реши Рийс, — е да ти покажа тукашния завод. Запозната ли си със структурата на компанията?
— Не много.
Но истината беше друга. През последните няколко години Елизабет бе присъствала на достатъчно срещи със Сам, на които бе слушала доста много за дейността на „Рофи и синове“. Но искаше да чуе и неговото мнение.
— Освен лекарства ние произвеждаме много други неща, Лиз. Правим химикали, парфюми, витамини, спрейове за коса и пестициди. Произвеждаме козметика и биоелектронни инструменти, имаме поделение за хранителни продукти. — Елизабет знаеше всичко това, но го остави да продължава. — Публикуваме медицински списания и ги разпращаме на лекарите. Правим лепила, стабилизиращи химикали за строителството и пластични експлозиви.
Елизабет усещаше, че той се увлича в обясненията си, в гласа му се долавяше нотка на гордост, с която донякъде приличаше на баща й.
— „Рофи и синове“ притежава фабрики и холдингови компании в над сто държави. Всяка една от тях изпраща докладите си тук. — Замълча, като че ли искаше да се увери, че разбира за какво й говори. — Старият Самуел е започнал с един кон и една епруветка. Днес по света имаме шестдесет фабрики, десет изследователски центрове, цяла мрежа от хиляди търговски пътници и квалифицирани специалисти. — „Това са хората, които посещават лекарите и болниците“ — помисли си Елизабет. — През миналата година само в Съединените щати са продадени лекарства за четиринайсет милиарда долара, а нашият дял е доста голям.
И все пак, „Рофи и синове“ имаше неприятности с банките. Нещо не беше наред.
Рийс разведе Елизабет из фабриката, която се намираше до седалището на компанията. В действителност цюрихското поделение имаше дузина фабрики със седемдесет и пет сгради, построени на площ от шестдесет акра земя. Това бе един свят, който се самоиздържаше напълно. Обиколиха производствените предприятия, научноизследователските отдели, лабораториите по токсикология и складовете. Рийс я заведе в студиото, където правеха филми за изследователската дейност, рекламни записи, изпращани по цял свят, а после и в производствените цехове.
— Тук използваме повече филмова лента — посочи й Рийс, — отколкото в най-големите холивудски компании.
Минаха през отдела, занимаващ се с молекулярна биология и през цеха за бутилиране, където от петдесет огромни резервоара от стомана и стъкло, закачени на тавана, пълнеха с течности различни опаковки. Разгледаха халетата, в които се правеха таблетки от прахообразни материали, сортираха се, слагаха етикети, без да ги докосва човешка ръка. Някои от лекарствата бяха препарати, продавани само с рецепта, а други — патентовани артикули, свободно продавани в аптеките.