В този миг вдясно от себе си, малко преди острия завой, Елизабет зърна тясна пътечка, изсечена в камъните и водеща нагоре из планината. Трябваше да решава мигновено. Нямаше престава накъде води пътеката. Разбираше само, че отива нагоре, че може да намали инерцията, давайки й някакъв шанс. И тя реши да го използва. Когато джипът достигна пътечката, Елизабет рязко изви волана надясно в последния момент. Задните колела поднесоха, но предните бяха стъпили на каменната пътека, а инерцията ги изхвърли достатъчно силно, за да се задържат. Джипът се понесе нагоре, а Елизабет се бореше с волана, като се опитваше да задържи колата върху тясната пътека. Клоните на дърветата я зашибаха, когато профуча през тях, като деряха лицето и ръцете й. Пътеката водеше само до отвъдната страна на скалата. Нямаше никакво спасение.
Приближаваше се все повече и повече към ръба на пропастта, а скоростта бе прекалено висока, за да скочи от джипа. Краят на скалата бе вече съвсем близо, а морето бе на стотици метри надолу. Джипът се носеше към ръба и последното, което Елизабет запомни, бе, че пред нея изникна някакво дърво, а после се разнесе експлозия, която огласи целия свят.
После всичко стана тихо и бяло, спокойно и неподвижно.
ГЛАВА 20
Отвори очи и видя, че лежи на болнично легло, и първият, когото разпозна, бе Алек Никълс.
— В къщата няма нищо за ядене — прошепна тя и започна да плаче.
Очите на Алек се изпълниха с болка, прегърна я е две ръце и я притисна към себе си.
— Елизабет!
— Всичко е наред, Алек. Добре съм — промълви тя.
И наистина бе така. Цялото й тяло бе в подутини и синини, но бе останала жива, което бе невероятно. Спомни си за преживения от адското спускане ужас и тялото й потръпна от студ.
— Откога съм тук? — Гласът й бе слаб и дрезгав.
— Докараха те преди два дни. Оттогава си в безсъзнание. Лекарят казва, че е станало чудо. Всички, които са видели катастрофата, мислят, че е невъзможно да си останала жива. Спасителният екип се натъкнал на теб и те е докарал веднага тук. Имаш мозъчно сътресение и страшно много натъртвания, но слава Богу, няма нищо счупено. — Погледна я с недоумение. — Какво си правила на тая пътека?
Елизабет му разказа. Забеляза появилия се ужас в очите му, докато съпреживяваше с нея спускането. Непрекъснато повтаряше: „О, мили Боже“. Когато Елизабет завърши разказа си, Алек бе пребледнял.
— Каква нелепа и ужасна злополука!
— Злополуката не беше случайна, Алек.
— Не те разбирам — погледна я объркано той.
И как можеше да я разбере? Елизабет си помисли, че сигурно не е прочел доклада.
— Някой е пипал спирачките.
Той поклати недоверчиво глава.
— Който и да е бил, защо ще го прави?
— Защото… — Не можеше да му каже. Все още не. Вярваше в Алек повече, отколкото във всеки друг, но все още не бе готова да говори. Поне докато не се почувства по-добре и не обмисли нещата.
— Не зная — избегна прекия отговор тя. — Просто съм сигурна, че някой го е направил.
Наблюдаваше го внимателно и следеше израза на лицето му. Недоверието му премина в недоумение, а после го обзе гняв.
— О, непременно ще разберем кой е! — Гласът му стана безжалостен.
Вдигна телефона и след няколко минути говореше с началника на полицията в Олбия.
— Алек Никълс ви безпокои — каза той. — Аз… а, да, тя е добре, благодаря ви… Благодаря, ще й предам. Обаждам ви се във връзка с джипа, който е карала. Можете ли да ми кажете къде е той сега?… Бихте ли наредили да го оставят там? И ако можете, да намерите някой добър монтьор. Аз ще дойда след половин час. — Остави слушалката. — Колата е в гаража на полицията. Отивам веднага там.
— И аз ще дойда с теб.
Изгледа я изненадано.
— Докторът каза, че трябва да лежиш поне още един-два дни. Не можеш да…
— Ще дойда с тебе — настоя упорито тя.
След четиридесет и пет минути Елизабет бе изписана от болницата въпреки протестите на лекаря, че е контузена и подута, и бе на път за гаража на полицията заедно с Алек Никълс.