— Чу ли това?
— Да. Смях. На гадно малко момче.
— Върви…
— И аз не бих оставила кучето навън.
Страховит порив на вятъра се надигна като приливна вълна и завъртя огромни вихрушки от сняг и нещо, което наподобяваше късчета лед. Кал чу пращене на клони, като изстрели в мрака. Зад него Куин загуби равновесие и силният вятър едва не повали и двамата.
Реши на всяка цена да върне Куин обратно в къщата. Щеше да я заключи в някой гардероб, ако се наложи, а после да излезе отново и да намери кучето си.
Когато се обърна, за да сграбчи ръката й, ги видя.
Кучето му седеше на задните си крака, полузаровено в снега, с вдигната нагоре глава, докато от гърлото му се изтръгваше онзи протяжен, отчаян вой.
Момчето се носеше на сантиметри над снега. „Кикот“ помисли си Кал. Не бе дума, която човек употребява всеки ден, но така би определил звуците, които чуваше.
Момчето се захили при новия порив на вятъра. Лъмп вече бе заровен до раменете.
— Остави кучето ми на мира, проклетнико!
Кал се хвърли напред, но вятърът го тласна обратно и двамата с Куин се озоваха на земята.
— Повикай го — извика Куин. — Повикай го, накарай го да дойде тук! — Докато говореше, свали ръкавиците си, сложи два пръста в устата си и пронизително изсвири, а Кал отчаяно закрещя на Лъмп.
Кучето потрепери, а създанието избухна в смях.
Кал продължи да вика, да ругае, да пълзи, докато снегът го заслепяваше и студът сковаваше ръцете му. Чуваше викове зад гърба си, но с цялото си същество се стремеше напред, за да стигне, преди следващият порив напълно да затрупа кучето.
„Ще се задуши“, мислеше си Кал, докато с мъка се плъзгаше напред. Ако не стигнеше навреме, Лъмп щеше да се удави в този океан от сняг.
Усети как нечия ръка сграбчи глезена му, но продължи да пълзи по корем.
Стиснал зъби, протегна ръка и хвана хлъзгавия нашийник. Събра сили да погледне нагоре към очите, които искряха в зловещо зелено, червени по края.
— Няма да го погубиш.
После дръпна нашийника. Не обръщайки внимание на джавкането на Лъмп, енергично го повлече. Въпреки че виеше и скимтеше, кучето не помръдваше, сякаш тялото му бе затънало във втвърден цимент.
А Куин лежеше до него по корем и ровеше с ръце в снега.
Фокс се втурна надолу, разпръсвайки сняг. Кал напрегна цялата си сила и още веднъж впери поглед в очите на чудовище върху лице на дете.
— Казах ти, че няма да го погубиш.
При следващото дръпване разтрепераното и скимтящо куче се озова в ръцете му.
— Няма страшно, всичко е наред. — Кал потърка лице в студената мокра козина. — Да се махаме оттук.
— Да го сложим до камината.
Лейла се опитваше да помогне на Куин, докато Сибил с мъка се изправяше, допълзяла на колене. Гейдж пъхна фенерчето в задния си джоб, подаде ръка на Сибил и издърпа Куин от снега.
— Можеш ли да вървиш? — попита я той.
— Да, да. Да влизаме вътре, преди още някой да получи измръзване.
Кърпи, одеяла, сухи дрехи, горещо кафе, бренди, дори за Лъмп, стоплиха скованите кости и вцепенената плът. Подхранен с нови трупи, огънят гореше буйно.
— То го държеше, не можеше да се измъкне. — Кал седна на пода, с главата на кучето в скута си. — Не можеше. Щеше да го зарови в снега. Едно глупаво, безобидно куче.
— Случвало ли се е друг път? — попита Куин. — Въздействало ли е върху животни по този начин?
— Няколко седмици преди Седемте е имало удавени или прегазени на пътя животни. Понякога домашни любимци побесняват. Но не и нещо подобно. Това беше…
— Демонстрация. — Сибил уви одеялото по-плътно около краката на Куин. — Искаше да ни покаже какво може.
— Или да види какво можем ние — възрази Гейдж и получи подозрителен поглед от Сибил.
— Вероятно това е по-точно, по-близо до истинската му цел. Дали ще успеем да го измъкнем. Едно куче не е човек, би трябвало да е по-лесно за контролиране. Не се обиждай, Кал, но твоят четириног приятел не може да се сравнява по умствени способности дори с малчуган.
Кал ласкаво повдигна едното от клепналите уши на Лъмп.
— Горкият ми глупчо.
— Значи е било просто перчене. Измъчвало е горкото куче за забавление. — Лейла приклекна и погали Лъмп отстрани. — Заслужава да му го върнем по някакъв начин.