Той наклони глава и й подаде лопатата.
— Искаш ли да я изровиш?
Това я накара да се засмее.
— Ето какво ще опитаме. Ако все пак намина и приема работата, ще бъде с уговорката, че ако някой от двама ни реши, че не се получава, просто ще го каже. Без лоши чувства.
— Дадено.
Фокс протегна ръка и стисна нейната. Задържа я, а снежинките се въртяха във вихър около тях.
„Трябва да го почувства“, каза си той. Трябваше да усети тази внезапна и осезаема връзка. Да я осъзнае.
Сибил открехна вратата.
— Закуската е готова.
Фокс пусна ръката на Лейла и се обърна. После тихо въздъхна, преди да повика кучето.
Трябваше да се грижат за практически неща, като почистване на сняг, носене на дърва, миене на съдове и готвене. Кал винаги бе смятал къщата си за просторна, а сега му се струваше все по-тясна за шест души и едно куче. Но знаеше, че заедно са в по-голяма безопасност.
— Не е само безопасността. — Куин взе лопатата и на свой ред започна да рине сняг. Хрумна й да прокара пътека до бараката с инструменти на Кал вместо усилена тренировка във фитнес залата. — Мисля, че всичко това е писано. За сплотяване на общността. Дава ни време да свикнем едни с други, да се научим да действаме като група.
— Стига, дай на мен.
Кал остави тубата, от която бе долял бензин в генератора.
— Не. Така не се работи в група. Вие, момчета, трябва да се научите да вярвате, че жените могат да носят своята част от товара. Гейдж приготви закуската днес, което е пример за равенство между половете в екипа.
„Равенство между половете“, помисли си той. Как да не се влюби в жена, която употребява такава терминология?
— Всички можем да готвим — продължи тя. — Всички можем да ринем сняг, да носим дърва, да застиламе легла… Всички ще вършим каквото е необходимо. Ще използваме силните си страни, разбира се, но досега бяхме като на училищна забава в прогимназията.
— Какво означава това?
— Момчетата — на една страна, момичетата — на друга, и никой не намира начин да се съберат. Сега всички сме заедно. — Спря и раздвижи рамене. — И трябва да се сближим. Дори при чувствата, които изпитваме ние с теб един към друг, Кал, все още взаимно се изучаваме, свикваме да си имаме доверие.
— Заради камъка е. Явно си сърдита, защото не ти казах по-рано.
— Не, не съм. — Куин загреба нова лопата сняг, но този път само за поза. Болката в ръцете бе убийствена. — Отначало бях, дори исках да бъда, но не можах да събудя в себе си достатъчно гняв. Защото зная, че тримата сте едно цяло, откакто се помните. Не си представям някога да не сте били близки. Като се добави всичко, което сте преживели заедно… не мисля, че е преувеличено да го нарека „сътресения“, вие сте като… като… едно тяло с три глави не е най-точното сравнение — каза тя и остави лопатата.
— Не сме триглав змей, по дяволите.
— Не, но е близко. Вие сте един юмрук, здрав, дори затворен до известна степен, но… — Куин сви пръстите на ръката си в ръкавицата — със своя индивидуалност. Сработвате се инстинктивно. А сега — протегна другата си ръка — се появява другата част. И търсим начин да ги съединим.
Тя събра ръцете си и преплете пръсти.
— Това наистина има смисъл. И аз се порових малко.
— Нямаш предвид в снега. И си споделил откритията си с Фокс и Гейдж.
— Може би съм им споменал. Не знаем къде е била Ан Хокинс две години, къде е родила синовете си и къде е живяла, преди да се върне в Холоу, в дома на родителите си. Затова ми хрумна да потърся нещо за по-далечни роднини. Братовчеди, лели, чичовци… Предполагайки, че една бременна жена не би могла да пътува надалеч, поне по онова време. Значи вероятно е останала в околността. Двадесет-тридесет километра тогава се е смятало за доста по-голямо разстояние, отколкото сега.
— Добра идея. Трябваше да се сетя.
— А аз трябваше да я споделя по-рано.
— Да. Сега, когато го направи, трябва да дадеш информацията на Сиб. Тя е кралицата на проучванията. И аз съм добра, но не мога да се меря с нея.
— А аз съм обикновен аматьор.
— В теб няма нищо обикновено.
Широко усмихната, Куин направи скок и се втурна в прегръдките му. Инерцията го накара да се подхлъзне. Тя изпищя, по-скоро от смях, отколкото от тревога, когато Кал политна назад и тупна по гръб, а Куин се приземи по очи.
Задъхана, грабна две шепи сняг и ги натри в лицето му, преди да се претърколи. Той я сграбчи за талията и я придърпа обратно, докато звучеше пискливият й безпомощен смях.