— Хестърс Пул — промърмори Фокс. — Тя е от твоя род.
— Точно така. Хестър Дийл, която според местните легенди обвинила Джайлс Дент в магьосничество в нощта на седми юли хиляда шестстотин петдесет и втора. Осем месеца по-късно родила дъщеря и след две седмици се удавила в езерото в Хокинс Ууд. Няма никакви сведения за бащата, но ние знаем чие е било детето й. Знаем как е било заченато.
— Не можем да сме сигурни.
— Знаем го, Кейлъб. — Колкото и да я разкъсваше отвътре, Куин го знаеше. — Видяхме го, ти и аз. А Лейла го е изживяла. Той я е изнасилил. Била е едва на шестнадесет. Подмамил я е, обладал я е, тялом и духом, и й е направил дете. Дете с неговата кръв. — Куин събра ръцете си, за да не треперят. — Наполовина демон. Не е понесла да живее с него, с онова, което й е сторил, и създанието, на което е дала живот. Затова напълнила джобовете си с камъни и влязла във водата, за да се удави.
— Какво е станало с дъщеря й? — попита Лейла.
— Умряла на двадесет, след като родила две дъщери. Едната от тях починала преди третия си рожден ден, а другата пораснала и се омъжила за Дънкан Кларк. Имали трима сина и една дъщеря. И тя, и съпругът й, и най-малкият им син загинали, когато къщата им изгоряла. Другите деца оцелели.
— Значи аз съм от рода на Дънкан Кларк — каза Лейла.
— И някога през годините някой от тях си легнал с циганка от Стария свят — довърши Сибил. — Никак не е честно. Те са потомци на бял герой магьосник, а ние произхождаме от семето на демона.
— Няма място за шеги — сопна се Куин.
— Но не е и повод да правим трагедия. Просто е факт.
— За бога, Сибил, нима не разбираш какво означава това? Че създанието, което ни дебне навън, е мой, може би наш прапрадядо отпреди десетина поколения. Че носим в себе си част от него.
— И ако през следващите няколко дни ми поникнат рога и опашка, много ще се ядосам.
— О, мамка му! — Куин скочи на крака и застана срещу приятелката си. — Спри най-сетне. Изнасилил е момичето и от семето му сме се появили ние, три и половина века по-късно, но онова, което е посял, е довело до сегашните събития. Представи си, че сме тук не за да го спрем, не за да помогнем всичко да свърши, а за да им попречим да го спрат. Да изиграем роля в нещо, което ще ги нарани.
— Ако разсъдъкът ти не беше замъглен от любов, щеше да проумееш, че това е глупава версия. Паническа реакция, гарнирана с голяма доза самосъжаление. — Тонът на Сибил бе безмилостно студен. — Не сме пионки в ръцете на някакъв демон. Няма изведнъж да преминем от другата страна и да се превърнем в тъмна сила, която се опитва да убие едно куче, за да докаже превъзходството си. Ние сме същите, които бяхме преди пет минути, така че не се дръж като глупачка, стегни се.
— Права е. Не че си глупачка — уточни Лейла, — а че сме такива, каквито сме. Ако всичко това може да послужи за нещо, трябва да намерим начин да го използваме.
— Добре. Ще се опитам да се науча да завъртам главата си на триста и шестдесет градуса.
— Тъпо — отсече Сибил. — Сарказмът щеше да ти отива повече, Кю, ако не беше толкова разтревожена, че Кал ще те зареже заради големия надпис „Демон“, който носиш на челото си.
— Стига! — изкомандва Лейла и Сибил само сви рамене.
— Ако го направи — невъзмутимо продължи Сибил, — значи не заслужава да се терзаеш заради него дори за миг.
Във внезапно настъпилата тишина паднала цепеница се удари в решетката на камината и посипа искри.
— Разпечата ли приложенията? — попита Кал.
— Не, но…
Куин замълча, поклащайки глава.
— Да ги разпечатаме сега, за да ги прегледаме и ние.
Кал стана, хвана ръката й и я поведе навън от стаята.
— Бива си те — обърна се Гейдж към Сибил. Преди да му се озъби, той наклони глава. — Това не беше просто сарказъм, а буквален или словесен шамар по лицето. Словесните са по-жестоки, но не оставят грозни белези.
— И от двата вида боли. — Сибил се изправи. — Ако я нарани, ще му откъсна онази работа и ще я хвърля на кучето.
После излетя от стаята.
— Много е страшна — отбеляза Фокс.
— Не е единствената. Аз бих опекла топките му за десерт. — Лейла се отправи към вратата след Сибил. — Трябва да сготвя нещо за вечеря.