— Не е знаел, че Дент е готов за него и има свои планове — продължи Лейла. — Разбирам накъде биеш. Мислел е… възнамерявал е да унищожи Дент в онази нощ или поне да го засегне, да го прогони.
— После да завладее града — отново заговори Фокс, — да получи каквото може да изкопчи от него и да продължи напред. Оставя потомство, преди да намери следващото място, където се кани да стори същото.
— Вместо това Дент успял да го спре и приспи, докато… — Кал завъртя ръка и показа белега на китката си. — Докато потомците му го събудят. Защо би го пожелал? Защо го е допуснал?
— Може би Дент е решил, че три века са достатъчно дълго време един демон да спи. — Гейдж си взе пуканки. — Или не е можел повече да го възпира сам и е повикал подкрепление?
— Десетгодишни хлапета — промърмори Кал с презрение.
— Децата са по-склонни да повярват в нещо, което възрастните не могат да приемат. Или не искат — добави Сибил. — По дяволите, никой не твърди, че всичко това е честно. Дал ви е каквото е могъл. Бързото зарастване на рани, прозренията ви за миналото, настоящето и бъдещето. Дал ви е камъка, на три части.
— И време да пораснете — добави Лейла. — Двадесет и една години. Може би е намерил начин да доведе и нас тук — Куин, Сибил и мен. Защото не виждам логика да ме накара да се почувствам задължена да дойда в града, а после да ме плаши.
— Имаш право. — Свитият на топка стомах на Куин се отпусна. — Определено имаш право. Защо да плаши, когато може да подмамва? Наистина уместен въпрос.
— Мога да проуча родословието ти по-задълбочено, Кю. И да видя какво ще открия и аз за Лейла. Но на този етап ще бъде само губене на време. Знаем къде са корените.
Сибил обърна един от листовете и с молив начерта две линии на обратната страна.
— Тук са Джайлс Дент и Ан Хокинс, а тук — Лазаръс Туис и злочестата Хестър. От всеки корен пониква дърво, което се разклонява. — Нарисува ги бързо и просто. — И в определен момент клоните на двете дървета се кръстосват. В хиромантията пресичането на линии е знак за сила. — Тя завърши скицата — три клона, преплитащи се с други три. — Трябва да открием тази сила и да я използваме.
Вечерта Лейла приготви нещо доста вкусно с пилешки гърди, задушени домати и зрял фасул. По взаимно съгласие насочиха разговора към други теми. „Нормални“, помисли си Куин, докато преминаваха от анализ на най-новите филми към мръсни вицове и пътувания. Всички имаха нужда от доза нормален живот.
— Гейдж е този, който не се свърта на едно място — отбеляза Кал. — Започна тези дълги самотни странствания още щом навърши осемнадесет.
— Невинаги са самотни.
— Кал каза, че си бил в Прага. — Куин се замисли. — Бих искала да отида там.
— А защо не в Будапеща?
Гейдж погледна Сибил.
— Бях и там. Прага беше последната спирка, преди да отпътувам обратно насам.
— Сигурно всичко е приказно — отбеляза Лейла. — Изкуството, архитектурата, храната?
— Така е. Дворецът, реката, операта. Успях да вкуся от атмосферата, но през повечето време работех. Долетях от Будапеща за игра на покер.
— Прекарал си времето си в така наречения „Източноевропейски Париж“ в игра на покер? — попита Куин.
— Не цялото, но по-голямата част. Продължи малко повече от седемдесет и три часа.
— Три дни покер? — Веждите на Сибил подскочиха. — Това не е ли нещо като болест?
— Зависи от гледната точка.
— Но нямаш ли нужда от сън, от храна, тоалетна? — зачуди се Лейла.
— Бяха предвидени почивки. Седемдесет и три часа беше реалното времетраене на играта. Беше частна игра, в частен дом. Сериозни пари, сериозни мерки за сигурност.
— Печалба или загуба? — полюбопитства Куин.
— Тръгнах си доволен.
— Използваш ли дарбата си да предвиждаш бъдещето, за да печелиш? — попита Сибил.
— Би било измама.
— Да, но това не е отговор на въпроса.
Гейдж взе чашата си, не откъсвайки поглед от очите й.
— Ако трябваше да си служа с измама, за да печеля на комар, щях да стана застраховател. Не е нужно да мамя.
— Заклехме се. — Фокс вдигна ръце, когато Гейдж го изгледа намръщено. — Щом сме въвлечени заедно в това, и те трябва да знаят как стоят нещата за нас. Когато разбрахме, че имаме необикновени дарби, тримата се заклехме, че няма да ги използваме, за да нараним или прецакаме някого. Държим на думата си.