Тя изчака няколко мига.
— Обядвал ли си?
— Не. Какво общо има?
— Ще ти направя сандвич… рядко отправям подобно предложение.
— А защо го отправяш сега?
— Защото те обичам. Свали палтото си. Радвам се, че ми го казваш — започна тя, отваряйки хладилника за продуктите. — Че чувстваш нужда да го споделиш с мен. Ако бе опитал да ме накараш да стоя настрана, ако беше излъгал или потърсил начин да ме разубедиш, чувствата ми щяха да са различни. Отново щях да те обичам, защото май е неизбежно, но щях да съм бясна и още по-лошо, разочарована от теб. Щом нещата стоят така, Кал, изпитвам искрена радост и голяма доза самодоволство, че главата и сърцето ми се сработиха добре и избраха идеалния мъж. Идеалният за мен.
Тя разряза сандвича на два еднакви триъгълника и го сложи пред него.
— Искаш ли кафе или мляко?
— Ти нямаш мляко, а бяла вода. Кафе — с удоволствие, благодаря. — Кал отхапа от пуешкото месо и швейцарското сирене със зелена салата между две филии пълнозърнест хляб. — Сандвичът е вкусен.
— Дано не добиеш навик да искаш подобно обслужване. — Куин хвърли поглед към него, докато наливаше кафе. — Трябва да тръгнем рано в петък, нали? Призори?
— Да. — Той докосна бузата й със свободната си ръка. — Още щом се съмне.
Щом му бе провървяло с Куин и дори бе получил обяд, Кал реши да поговори откровено и с Гейдж. Когато двамата с Лъмп влязоха в къщата, усети мирис на готвено. Продължавайки навътре, откри Гейдж в кухнята да отпива глътка бира, докато разбърква нещо в тенджерата.
— Заел си се да готвиш.
— Чили. Огладнях. Фокс се обади. Казва, че ще заведем дамите на поход в петък.
— Да. Тръгваме призори.
— Ще бъде интересно.
— Не търпи повече отлагане. — Кал сипа храна в купичката на Лъмп, преди да си вземе бира. „Както и това“, помисли си той. — Трябва да поговорим за баща ти.
Видя лицето на Гейдж да застива. Просто стана каменно.
— Той работи за теб. Бизнесът си е твой. Аз нямам какво да кажа.
— Имаш пълното право да страниш от него. Не твърдя нещо друго. Просто ти казвам, че пита за теб. Иска да те види. Слушай, трезвен е от пет години, а дори и да беше от петдесет, няма как да промени онова, което ти е причинил. Но градът е малък, Гейдж, не можеш вечно да го избягваш. Мисля, че има неща, които трябва да ти каже, и е по-добре да го изслушаш и да приключиш. Това е.
Неслучайно Гейдж изкарваше прехраната си с покер. Сега пролича по лицето и гласа му, напълно безизразни.
— А аз мисля, че трябва да се откажеш от ролята си на посредник. Никой не те е карал да влизаш в нея.
Кал протегна ръка напред за помирение.
— Добре.
— Старецът е стигнал до задънена улица с мен. Не може да изкупи вината си, Кал. Не давам пукната пара за разкаянието му.
— Добре. Не се опитвам да те убедя, че грешиш. Просто ти казвам.
Докато стоеше до прозореца в петък сутринта и гледаше как светлината на фаровете разкъсва полумрака преди разсъмване, Кал осъзна, че е изминал точно месец, откакто Куин бе спряла с колата си пред къщата му за първи път.
Как бе възможно толкова много неща да се променят за толкова кратко време?
Преди по-малко от месец я бе завел в гората. До Свещения камък.
През тези кратки седмици от най-краткия месец бе узнал, че е писано не само той и двамата му кръвни братя да се изправят срещу заплахата. Сега имаше и три жени, въвлечени колкото тях. И той бе отчаяно влюбен в едната. Остана на мястото си, докато я видя да слиза от пикапа на Фокс. Светлите й коси се подаваха, разпилени под тъмната шапка. Носеше яркочервено яке и изтъркани туристически ботуши. Видя усмивката й, когато каза нещо на Сибил и дъхът й се издигна на облаци в студения утринен въздух.
Тя знаеше достатъчно, за да се страхува, Кал разбираше това. Но не допускаше страхът да диктува действията й. Надяваше се да може да каже същото за себе си сега, когато имаше много повече за рискуване. Имаше нея.
Продължи да се взира навън, докато чу Фокс да отключва входната врата със своя ключ, и отиде да ги посрещне и да събере багажа си.
Мъгла пълзеше по земята, скована от нощния студ и твърда като камък. Кал знаеше, че до пладне пътеката отново ще стане разкаляна, но засега се вървеше лесно и бързо.
На места все още имаше сняг и той различи стъпките на елените, които бродеха из горите, за радост на Лейла. Ако някой от шестимата бе неспокоен или изплашен, добре го прикриваше, поне в началото на похода.